Не, това заглавие не е трик за хващане на читателско внимание! Просто съвсем сериозно обявявам публично, че в момента доброто възпитание е в отчайваща оскъдица. И при това не единствено у нас.
Така е в световен мащаб. Заявявам го както професионално като консултант относно с т.нар. етикет и общоприетите начини за цивилизовано общуване, но и като човек, възпитаван във време, когато "първите седем години" имаха значение.
На нас, българите, ни е любимо да се самокритикуваме.
Не че не трябва или няма защо, но често го правим ей така, на едро, само защото сме си свикнали да приемаме, че "булгар" е прост. В последните години обикновеното семейно възпитание у нас - онова, дето от къщи те учеха поне да поздравяваш, да благодариш и да се извиняваш, когато си сгрешил - стана демоде.
С гърди и лакти на преден план се избута наглото поведение и освен, че завзе политическата власт и ключови социални роли, то се превърна в общонародна норма.
Не знам дали сте забелязали, но у нас все повече всички си говорят с всички на "ти".
Ама няма познати - непознати, стари - млади, уважение - неуважение! Продавачката в супермаркета ти говори все едно ти е племенница, на улицата се обръщат към теб като към кварталното аверче, а за таксиметровите шофьори направо да не говорим!
Там, на територията на неговите четири колела, често си длъжен да търпиш всичко - от животозастрашаващия му начин на каране, телесната му миризма, съхранена такава, каквато е от поне седмица, до стройната му философия за световния ред, която непременно трябва да ти сподели.
Но и още нещо основно - "добър ден" или "здравейте" получаваш евентуално, само ако направо му ги изкрещиш в ухото, а "довиждане" и "приятен ден" са отронват от свещената му уста единствено в случаите, когато си закръглил дължимата сума.
Ако сметката ти е пет лева и двайсет стотинки и ти вземеш, та ги подадеш точно, на никакви такива глезотии като разни поздрави и пожелания не се надявай!
С тихо ръмжене, наподобяващо изречено "довиждане" под вода, те изпраща и ако бакшишът, който ти се е откъснал от сърцето, е малък според личния му шофьорски аршин. Виж, с "всичко хубаво" и любимото ми "лек ден" слизаш от автомобила, когато осемте лева, отчетени на екрана на апарата, превърнеш примерно в десет.
Особен проблем у нас имаме и с усмихването.
Да се усмихне за българина е нещо като да се покаже несериозен, да вдъхне недоверие или слабост.
Пък в България - тази тренировъчна територия за оцеляване във всякакви условия - слабостта е опасна за живота. Неусмихването и смехът като предвестие на стремително идващи нещастия е в националния ни характер - само тук се казва "много се смяхме, нещо лошо ще се случи".
Затова и ако за намръщени физиономии се плащаше, ние, скромните шест-седем милиона българи, щяхме да сме точно толкова на брой милионери.
Да оставим обаче нашего брата и да обърнем поглед към "Европата" и онези хора, които днес я населяват и сред които по стечение на политическите и икономически обстоятелства ние също живеем.
Преди седмица пътувах в самолет от Лондон до Барселона. Нискотарифна компания, както все повече се пътува, народ - всякакъв на вид, произход и етническа принадлежност. Отчитам и това, че са тръгнали на топло и ваканционно място, за където принципно някои граници в поведението автоматично падат. Не мога да ви опиша обаче какъв адски шум, произведен от човешки гърла, трябваше да преживеем на борда на возилото!
То не бяха викове по деца на поне пет езика, то не бяха разговори през три реда, то не бяха бурни смехове за щяло и нещяло! Когато мина количката с напитките, положението стана наистина като на футболен мач. Бирата в кенчета свърши най-бързо и това веднага се отрази на всеобщата атмосфера.
Из салона се възнесе звук от мощно всмукване на последни капки от клетата алуминиева опаковка, сякаш, че ако напълно я изсушиш или изтеглиш с устен вакуум въздуха й, изпод носа ти магически ще се материализира втора!
Хрускането на чипс, следващо на талази сърбането, пък се превърна в нещо като общ звуков фон, в който от време на време като акцент се вклинява и финалното смачкване на кенчето. В края на този почти двучасов полет имах възможността да премина почти през целия самолет, за да стигна до изхода и мога да ви уверя, че на пода около седалките свинщината можеше да се мери с тази на стадион след чалга концерт.
Представих си само какво ли щеше да стане, ако трябваше в тази интернационална компания да прекарам един презокеански полет и направо си плюх в пазвата при перспективата да сляза на земята я с някой кожен обрив, я със стомашно разстройство или поне нервна криза.
Да не зачиташ присъствието на други хора и тотално да не те интересува правото им на някакъв собствен комфорт в обществена среда също е нещо, което стара Европа вече масово тачи.
До този извод ще стигнете и вие, ако отидете на който и да е театър в сърцето на Лондон например. Хубавото нещо, за разлика от българската практика е, че поне обявеният за седем спектакъл наистина почва точно в седем и продължава толкова, колкото е написано на билета.
Междувременно обаче си принуден да гледаш живи хора на сцената, заобиколен от зрители, които посръбват безалкохолни или вино от пластмасови чаши. И понеже няма сега да ги пият тия работи на гол стомах, току отварят някой и друг шоколад или пакетче с ядки и си ги заръфват. В антрактите става още по-лошо - след тях в салона вече имаме и сладолед!
Барчетата в театрите са се съобразили поне да продават само малки разфасовки в картонени кутийки, та не се налага на клетите артисти от сцената да играят пред масово лижещи и примляскващи зрители. Така или иначе обаче смукането на пластмасовите лъжички си е налице, заедно с някой и друг затюхкал се посред действието глас на човек, който току-що се е накапал.
Торбите от пазар, натикани под седалките, вместо поне дадени на гардероб, няма да ги коментирам. Шушукането за дообясняването на нещо от сцената или извън нея - също.
Който е имал възможността да поживее в голям европейски град и се е возил достатъчно с метро, познава и още една нова особеност на съвременното обществено невъзпитание - това, че в метрото си си като у дома.
Там можеш да ядеш и пиеш, да си разкажеш живота на всеослушание по телефона, да си пееш заедно с музиката в слушалките или направо да я пуснеш да се лее в купето и да освободиш малко агресия, като се сбиеш с някой, дето нещо те бил погледнал някак си.
Там също така, оказва се, е и новото място за разни хигиенни или козметични процедури като например да си изрежеш ноктите с нокторезачка и да се наслаждаваш на това как хвърчат в най-различни посоки. Всъщност можеш да си направиш маникюр с всички подробности - пилене, рязане на кожички и мазане на лак.
Лично съм виждала също и как една жена с вид на служителка в офис довърши педикюра си точно три спирки преди да слезе. Явно го прави често, защото таймингът й беше безупречен.
С такъв могат да се похвалят и онези момичета, които ежедневно се возят по по-дългите влакови отсечки от сателитните градчета към основния такъв. Тези купета съвсем скоро ще се превърнат в грим-студия, казвам ви! Там се разпъват кремове и лосиони, цялостни палитри от фон дьо тени и сенки и завидна колекция от четки. Всичко това умело се позиционира върху масичките или по скутовете и се започва голямото влаково гримиране!
Сутринта влиза в купето от спирката си измита като белен шаран, а половин час по-късно слиза на перона в града изрисувана като Лейди Гага. Няма да се учудя, ако скоро помъкнат със себе си ролки и маши за коси или пък ей така, насред пътуващото общество, вземат да си преоблекат домашния анцуг с офисното костюмче.
Като казах анцуг, та се сетих... Да знаете, че световните модни тенденции вече изобщо не идват откъм западна Европа, ами от нас тука, на Балканите.
Ние носехме в несвяст анцузи, ама сега и те са стигнали до извода, че по-хубава дрешка от лъскавката долничка и горничката с цип няма. И не само защото анцуг лентите са тренд и по официалните панталони - това можем някак да го отдадем и на почитта на модата към униформите. Говоря ви за анцуг - анцуг!
По данни на някаква организация за защита на потреблението във Франция, чието име не запомних от екрана на телевизора, най-продаваните дрехи в последния месец на територията на страната били именно анцузите. Така че край, мили сънародници - научихме ги! Остава ни само да ги обучим да си направят колекция от анцузи за официални и неофициални поводи и дет се вика, победили сме!
Световната тенденция за невъзпитание може да бъде забелязана още и в разни приемани за неприлични преди улични навици като хвърлянето на боклуци, където ти попадне и най-вече извън кошчетата, плюенето, бутането на хората по тротоара.
В супермаркетите също така да си оставиш количката насред пътеката, за да попречиш на всички останали, вече е приемлив начин да им покажеш колко не ти пука да тях.
В тази нова световна обществена среда възпитанието изглежда демоде. Точно това е обаче, което ме кара да си мисля, че скоро то ще се превърне в тренд. Тогава, когато елементарното цивилизовано поведение съвсем се окаже оскъдно знание на едно отбрано и все по-изтъняващо общество, онези, които го владеят, ще са открояващите се от масата.
Така че, запишете си някъде как се поздравяваше, какво значеше "благодаря" и "моля" и опишете с по няколко думи онези стари и така важни правила за добро общуване, на които някога ни учеха в семейството и училището, и ги съхранявайте като фамилно наследство.
Един ден някой ваш наследник може да изпъкне сред масата грухтящи и риещи в мръсотия модерни хора именно заради него.
