Наскоро имах много интересен разговор. От онези, след които изпадаш в дълги размисли за живота и случващото се наоколо.
Запознах се с българи, живели дълго в чужбина, изповядващи различен вид християнство, и с тях си говорихме дълго за коронавирус карантини, конспирации, общество, как се живее на Запад, кога е било по-добре - преди или сега. Изобщо един доста обширен разговор.
Това обаче наистина ме накара да се замисля как така при нас не е като в Европа?
Защо вече три десетилетия вървим към нея и все не можем да я достигнем? Ние ли сме си виновни или някакви могъщи, чужди сили умишлено ни дърпат назад? И всъщност наистина ли живеем толкова зле, колкото обичаме да изтъкваме, сякаш умишлено и едва ли не с гордост?
Ако се замислим наистина, все по-често можем да чуем близки, приятели и роднини как си спомнят почти с умиление за времето преди 1989 г. Това приема и по-видима форма в романтично-носталгични и откровено дезинформационни групи и страници из социалните мрежи.
Неслучайно е особено популярен и изразът "по бай Тошово време", който се използва по-скоро иронично, но всъщност се появява именно като начин за изразяване как наистина "едно време беше по-добре".
Дали обаче наистина е така? Фактите и даже джобът ми май говорят друго.
България като икономика и производителност днес е три пъти по-богата, отколкото в началото на 80-те, когато се създава едно погрешно впечатление за просперитет заради строежа на заводи, панелни блокове и недовършени магистрали.
Реалността обаче е друга - постоянен спад в раждаемостта, фискална неефективност, натрупване на външен дълг и неадекватно индустриално развитие, което не е съобразено със спецификите на страната, а е подчинено на налудничавите планове на СССР.
По онова време корупцията е широко разпространена заради дефицит на стоки или невъзможност и нежелание да се изпълняват основни социални услуги, които би трябвало да бъдат даденост в едно общество.
Да не говорим за насажданата с десетилетия култура, че държавата трябва да дундурка всеки индивид от раждането му, през детската градина, образованието, професионалното реализиране, та чак до смъртта му. Тази култура е добре олицетворена от образа на онази симпатична женица от популярен в социалните мрежи клип, в който тя крещи истерично "Кой ще ни даде пари?"
"Да, ама саламът едно време беше истински и беше евтин", ще каже някой.
Не, едно време саламът беше един и никой не си правеше труда даже да напише какво има в него, пък какво остава изобщо да провери колко е месото вътре. А пък днес аз отивам във всеки един малко по-голям магазин и мога да си избера между няколко десетки вида и то на всякакви цени, че и от различни държави.
Въобще, салами да искаш, както се вика - и с месо, и без месо.
Всъщност може би е нормално хората да гледат носталгично по миналото.
В началото на Прехода цялото общество тръгна с оптимизъм за бъдещето и огромни надежди за бърз напредък и просперитет. Бързо започнахме да се сравняваме със Запада и да искаме да бъдем като немци, французи или британци по стандарт на живот.
И, когато не успяхме, се разочаровахме и отново започнахме да гледаме към миналото.
Това, което така и не разбрахме е, че няма как да се сравняваме с държави, които са стигнали там, където са, в резултат на кървави революции и стотици години съвсем различни културно-исторически процеси.
Докато ние в продължение на пет века сме част от една прогресивно западаща, корумпирана и ретроградна империя, на други места настъпват Ренесанс, Просвещение и индустриални революции, за които ние закъсняваме със столетия.
Докато на запад новите социални, политически и икономически свободи позволяват появата на университети, където се провеждат свободни дебати, както и появата на меркантилна средна класа, създаваща инвестиционен капитал, необходим за технологичен прогрес, то по нашите земи върхът на образованието са килийни училища.
Това води до изначална липса на каквато и да е политическа култура и активно гражданско общество, като техните плахи опити за поява впоследствие са потъпкани и изцяло затрити през периода 1944 - 1989 г.
Като резултат от всичко в момента имаме на лице политическа култура, която в политологията и социологията се дефинира като поданическа. В нея голяма част от гражданите се интересуват единствено и само от онова, което държавата може да направи, от нейната сила и готовност да се меси в личния живот. Тук май пак се връщаме към образа на онази женица и призива ѝ.
По тази линия съвсем не е случайна и тенденцията вече над три десетилетия да си търсим силния лидер-бащица, който да ни оправя.
И колкото повече той не успява да го направи, толкова повече ние се отдалечаваме от политиката и я оставяме изцяло в ръцете на корумпирания елит, в който така или иначе не вярваме, и в крайна сметка започваме да привиждаме причините за всички проблеми в онези, които ни чипират и управляват от сенките.
И за това нещо си има определение. Нарича се "заучена безпомощност".
Реалността обаче е такава, че каквито сме ние, такава ще бъде и държавата ни, такива ще бъдат политиците ни, здравеопазването, образованието и всичко останало. Те са наше отражение, добри или лоши, представляват продукт единствено и само от нашето действие или бездействие.
Ключът е в нас, а не в Сорос, илюминатите-рептили от Сириус или даже мутроподобни депутати и всесилни главни прокурори.
Колкото повече всеки един от нас започне да гледа в нашата паничка и стане политически и социално активен на най-ниско, общностно ниво, без значение дали в кварталното или селско читалище, клуб, организация или чрез социалните мрежи, толкова по-скоро обществото ни ще започне да узрява над нивото "всички са маскари".
И толкова по-скоро ще започнем и да се оглеждаме към бъдещето, а не назад към бай Тошовото време.
