Наскоро имах много интересен разговор. От онези, след които изпадаш в дълги размисли за живота и случващото се наоколо.
Запознах се с българи, живели дълго в чужбина, изповядващи различен вид християнство, и с тях си говорихме дълго за коронавирус карантини, конспирации, общество, как се живее на Запад, кога е било по-добре - преди или сега. Изобщо един доста обширен разговор.
Това обаче наистина ме накара да се замисля как така при нас не е като в Европа?
Защо вече три десетилетия вървим към нея и все не можем да я достигнем? Ние ли сме си виновни или някакви могъщи, чужди сили умишлено ни дърпат назад? И всъщност наистина ли живеем толкова зле, колкото обичаме да изтъкваме, сякаш умишлено и едва ли не с гордост?
Ако се замислим наистина, все по-често можем да чуем близки, приятели и роднини как си спомнят почти с умиление за времето преди 1989 г. Това приема и по-видима форма в романтично-носталгични групи и страници из социалните мрежи.
Неслучайно е особено популярен и изразът "по бай Тошово време", който се използва по-скоро иронично, но всъщност се появява именно като начин за изразяване как наистина "едно време беше по-добре".
Дали обаче наистина е така? Фактите и даже джобът ми май говорят друго.
България като икономика и производителност днес е три пъти по-богата, отколкото в началото на 80-те, когато се създава едно погрешно впечатление за просперитет заради строежа на заводи, панелни блокове и недовършени магистрали.
Реалността обаче е друга - постоянен спад в раждаемостта, фискална неефективност, натрупване на външен дълг и неадекватно индустриално развитие, което не е съобразено със спецификите на страната, а е подчинено на налудничавите планове на СССР.
По онова време корупцията е широко разпространена заради дефицит на стоки или невъзможност и нежелание да се изпълняват основни социални услуги, които би трябвало да бъдат даденост в едно общество.
Да не говорим за насажданата с десетилетия култура, че държавата трябва да дундурка всеки индивид от раждането му, през детската градина, образованието, професионалното реализиране, та чак до смъртта му, олицетворена от образа на онази симпатична женица от популярен в социалните мрежи клип, в който тя крещи истерично "Кой ще ни даде пари?"
"Да, ама саламът едно време беше истински и беше евтин", ще каже някой.
Не, едно време саламът беше един и никой не си правеше труда даже да напише какво има в него, пък какво остава изобщо да провери колко е месото вътре. А пък днес аз отивам във всеки един малко по-голям магазин и мога да си избера между няколко десетки вида и то на всякакви цени, че и от различни държави.
Въобще, салами да искаш, както се вика - и с месо, и без месо.
Всъщност може би е нормално хората да гледат носталгично по миналото.
В началото на Прехода цялото общество тръгна с оптимизъм за бъдещето и огромни надежди за бърз напредък и просперитет. Бързо започнахме да се сравняваме със Запада и да искаме да бъдем като немци, французи или британци по стандарт на живот.
И, когато не успяхме, се разочаровахме и отново започнахме да гледаме към миналото.
Това, което така и не разбрахме е, че няма как да се сравняваме с държави, които са стигнали там, където са, в резултат на кървави революции и стотици години съвсем различни културно-исторически процеси.
Докато ние в продължение на пет века сме част от една западаща, корумпирана и ретроградна империя, на други места настъпват Ренесанс, Просвещение и индустриални революции, за които закъсняваме със столетия.
Докато на запад новите социални, политически и икономически свободи позволяват появата на университети, където се провеждат свободни дебати, както и появата на меркантилна средна класа, създаваща инвестиционен капитал, необходим за технологичен прогрес, то по нашите земи върхът на образованието са килийни училища, а общо взето единственият елит, който имаме, са чорбаджиите.
Това води до изначална липса на каквато и да е политическа култура и активно гражданско общество, като техните плахи опити за поява впоследствие са потъпкани и изцяло затрити през периода 1944 - 1989 г.
Като резултат от всичко в момента имаме на лице политическа култура, която в политологията и социологията се дефинира като поданическа. В нея голяма част от гражданите се интересуват единствено и само от онова, което държавата може да направи, от нейната сила и готовност да се меси в личния живот. Тук май пак се връщаме към образа на онази женица и призива ѝ.
По тази линия съвсем не е случайна и тенденцията вече над три десетилетия да си търсим силния лидер-бащица, който да ни оправя.
И колкото повече той не успява да го направи, толкова повече ние се отдалечаваме от политиката и я оставяме изцяло в ръцете на корумпирания елит, в който така или иначе не вярваме, и в крайна сметка започваме да привиждаме причините за всички проблеми в онези, които ни чипират и управляват от сенките.
И за това нещо си има определение. Нарича се "заучена безпомощност".
Реалността обаче е такава, че каквито сме ние, такава ще бъде и държавата ни, такива ще бъдат политиците ни, здравеопазването, образованието и всичко останало. Те са наше отражение, добри или лоши, представляват продукт единствено и само от нашето действие или бездействие.
Ключът е в нас, а не в Сорос, илюминатите-рептили от Сириус или даже мутроподобни депутати и всесилни главни прокурори.
Колкото повече всеки един от нас започне да гледа в нашата паничка и стане политически и социално активен на най-ниско, общностно ниво, без значение дали в кварталното или селско читалище, клуб, организация или чрез социалните мрежи, толкова по-скоро обществото ни ще започне да узрява над нивото "всички са маскари".
И толкова по-скоро ще започнем и да се оглеждаме към бъдещето, а не назад към бай Тошовото време.
