Не е нужно журналистите да питат Роджър Уотърс кой е виновен за войната в Украйна, защото той и сам ще си каже - САЩ и само САЩ.
Разбира се, той направи коментар, че действията на руския президент Владимир Путин са бандитски, но за него това, както толкова много други неща, минава на заден план.
Музикантът, който е сред основателите на Pink Floyd, вярва твърдо, че американците още преди десетилетия са измамили Русия, обещавайки на Михаил Горбачов, че НАТО няма да се разширява на Изток.
За него Русия просто е отговорила на агресията на НАТО и на Вашингтон, а президентът Джо Байдън само насъсква Володимир Зеленски за война, а не го кара да търси мирно решение на спора.
Подобни тези не са нещо необичайно и нечувано. Редица алтернативно настроени общественици ги повтарят от самото начало на войната, а у нас дори обикалят като една насаждаща се и дори доминираща теза.
Философът Ноам Чомски обясняваше приблизително същите неща още от самото начало на инвазията, преди група украински учени да го контрират с факти за реалността на войната.
За това къде започна конфликтът, който разтърси цяла Европа и света, вече се е изприказвало и изписало много.
Истината е, че ако руският президент Владимир Путин наистина искаше да даде превантивен отговор на това, което в неговите очи идва като потенциален удар от Украйна, той можеше да спре с конфликта още на първата седмица, когато унищожи голяма част от противовъздушната и морската отбрана на западната си съседка.
Можеше да се установи в окупираните от него територии в Източна Украйна, да понесе едни санкции от САЩ и ЕС, които щяха да бъдат далеч по-леки от тези в момента, и да покаже на света, че той командва парада. И мнозина в Европа щяха да са доволни да оставят положението в тази ситуация.
Първите реакции на страни като Германия и Франция показаха, че ЕС по-скоро щеше да търси диалог, отколкото да даде този неочакван за Москва отпор, който се случи. Путин щеше да разиграва континента с доставките на газ (както прави и сега), но самите държави нямаше да са чак толкова мотивирани да търсят алтернативите и диверсификацията.
Европа никога е искала този конфликт и всячески щеше да се опита да го предотврати, ако можеше. Реалността показа друго - Русия обяви тотална война на Украйна и опита да превземе Киев, което пък даде като отговор една много мощна обществена реакция из целия демокrатичен свят.
Въпреки всичко това Москва предпочете войната и показа лицето си на агресор, извършващ зверства като клането в Буча.
Защо обаче западни лица от културата и академичните среди се изказват в полза на Москва, повтаряйки почти дословно пропагандата на Кремъл? Защо толкова много хора са склонни да пренебрегнат елементарни факти и да влязат в наратива, който Русия се опитва да прокара?
Със сигурност отговорът не се крие в дълбоката любов към Русия и руската култура, макар често това да се изкарва на преден план. Всъщност и в този случай, както във все повече примери в политиката от последното десетилетие, ключовото е не толкова кого подкрепяш, колкото срещу кого викаш.
Защото общото между Роджър Уотърс, Ноам Чомски и подобните им е един стар наратив, запазил се още от времето на Студената война за "империалистката" сила САЩ, която се меси навсякъде и прокарва собствените си интереси, маскирани като борба за повече демокрация.
Този наратив, разбира се, не е лишен от своята база. Още от времето на президента Удроу Уилсън Америка много често изповядва политиката на интервенционизъм. Самият Уилсън вярва, че САЩ са едва ли не избрана от Бог страна, която заслужава да проповядва на останалия свят как се живее правилно.
А когато след края на Студената война Америка излиза победител от сблъсъка си със СССР, светът се оказва въвлечен в един еднополюсен модел, в който на върха е само една глобална сила, която действа като световното ченге.
Междувременно през годините САЩ и особено разузнавателните им служби действително имат някои доста спорни действия, включително организиране на преврати и политически убийства, както и поддържане на авторитарни и корумпирани режими, просто защото са негативно настроени срещу СССР.
За да стигнем до войните в Афганистан и Ирак от началото на този век, които действително задействаха процеси, променили света в много отношения.
Така в един момент се заражда на Запад това движение срещу тази политика на интервенции от страна на САЩ. Когато стари тайни на ЦРУ започват да излизат наяве, а Вашингтон продължава да влиза от война във война, за много хора това е проява на хулиганска агресия, зад която прозират корпоративни интереси.
Този наратив се поддържа и отстрани - от една страна от СССР (а след това и от Русия), които с пропагандата си вкарват Америка в образа на "империята на злото", която тормози по-малки и независими държави. От друга обаче това е Холивуд с филмите си.
В различните американски екшъни сме видели повече тайни американски заговори и конспиративни планове на подивели военни и политици, отколкото биха могли да съществуват. И такива филми и сериали продължават и продължават да се произвеждат, затвърждавайки идеята, че подобни конспирации са възможни.
Още повече - Америка доминира по света и в културно отношение, като голямата част от консумираните от масовия потребител музика, филми и сериали идват именно от Холивуд.
Това също се усеща от някои като опит за културна доминация над останалия свят, особено откакто за американската филмова индустрия стана по-важно да прокарват политически послания за културата на идентичност и американския краен либерализъм.
За мнозина вкарването на квотите за малцинства от различен тип във филмите и сериалите доведе до сериозно раздразнение. Не случайно Русия по тази линия набляга на своя антагонизъм срещу т.нар. "култура на отмяната" и срещу модерния либерализъм.
Същевременно с това външната политика на САЩ, макар и доста променена от тази през втората половина на XX век, продължава да залага на вмешателствата в конфликтни точки.
Вашингтон продължава да играе ролята на основен защитник на демокрацията - както с водещата си роля в НАТО, така и чрез различните договори, с които страната се е обвързала в различни краища на света.
Америка има своите военни бази, има своята силна дипломация и продължава да оказва натиск там, където смята за нужно, за да защити собствените си интереси.
И всички сме свикнали с това. Да се противопоставяш на тази политика на американците е лесно - така подкрепяш малката държава срещу глобалната сила, а кой не обича историята за аутсайдери.
Въпросът обаче е, че в днешния глобален свят САЩ далеч не са единствената подобна сила, която възприема националните си интереси много извън собствените си граници.
Тук ги има Русия и Китай, има ги регионални сили като Турция и Саудитска Арабия, има ги Индия и Пакистан, които също оказват своето влияние, а да не забравяме и старите колониални сили като Великобритания и Франция. Нещата вече не се случват само с позволението на САЩ.
Въпреки това хора като Ноам Чомски, Роджър Уотърс и подобните им са свикнали на общо основание да обвиняват САЩ за случващото се по света, като пропускат дребния факт, че в тези времена, в които всичко е свързано помежду си, влияние върху световните процеси оказват много други играчи.
Нещо повече - тези хора пренебрегват истината - че Русия, а преди това и СССР извършват не по-малко нелицеприятни и подмолни действия, залагат капани, организират покушения и т.н.
Москва действа на същата скàла, на която и Вашингтон, като разликата помежду им е, че в Западния свят човек може да говори за това и да критикува властта, докато в Русия критиките срещу управляващите е най-вероятно да сложат мишена и на твоя гръб.
Никой не прави филми за политиката на намеса на руското държавно ръководство, за зверствата, които "Вагнер" извършват в Африка, или за това как Русия си преследва интересите за сметка на по-дребни държави. Просто за това не се говори толкова, колкото се е говорило за американския интервенционизъм.
Колкото и цинична и прагматична да е политиката на САЩ, тя трябва да следва принципите на демокрацията, трябва да се отчита пред обществеността и да оправдава намесите и актовете на агресия.
При Кремъл това изискване липсва. Там единственото необходимо оправдание от десетилетия насам е едно - "ама вижте американците какво направиха еди кога си..."
И понеже неприязънта към тази политика на намеса на САЩ и културното влияние на страната върху света дразнят много хора, за тях подобен аргумент се оказва достатъчен, особено в сегашните времена на трибализъм и племенно отношение към политическите въпроси.
Или казано по-просто - за много хора, които повтарят опорните точки на пропагандата на Кремъл, причината не е толкова в любов към това, което представлява днешна Русия, колкото в това, че те просто не понасят това, в което се е превърнала в Америка.
Това обаче в никакъв случай не е причина да се оправдава една война. "Американците го направиха, защо тогава се ядосваме на руснаците" не е разумен аргумент, когато говорим за война.
Има причина САЩ да са си изградили този имидж, но той не значи, че те са виновни за всеки конфликт, възникващ по света, просто защото действат много други сили. И да си обясняваме света с клишета от края на миналия век просто не работи вече.
За съжаление именно това прави руската пропаганда - дава обяснения, в които всеки друг е виновен, но не и Москва. А уважавани хора се връзват, просто защото открай време имат зъб на Вашингтон.
Роджър Уотърс може да е великолепен музикант, но дотам. Когато започне да говори за политика, нещата опират вече до пълни глупости.
