Пешо отиваше на работа. Нищо необичайно за четвъртък сутрин. Работеше като съпорт в HP. Не му харесваше особено, но трябва да се изкарват пари. По образование беше мениджър. Даваха му големи обещания, като започваше, но както се оказва често, те бяха празни и работа за него почти нямаше.
За човек станал в шест часа мозъкът му беше учудващо активен. Не с кохерентни мисли, разбира се, а с онази комбинация от прехвърчащи думи и образи, която всеки използва за вътрешния си монолог. Основната линия на разсъждения беше: работа - Стефка - работа - Стефка...
Ако преведем това в конкретни изречения, то беше нещо такова: „Работа... Скучно ми е... Пак ще трябва да се разправям с прости американци, дето ще ме питат за акцента ми... О, ама между обажданията ще си зяпам facebook-а... Дали Стефка е ходила на тоя бар, дето писа... Искам и аз на бар с нея... Колко съм изморен... Защо си изгърмях отпуската, за да ходя за риба... Трябваше да съм по баровете... Ох, колко ми се спи... Я да видя дали Стефка не е онлайн... Дали е станала изобщо..."
По-нататък мислите на Пешо станаха още по-объркани, но поне за известно време се въртяха само около едно нещо. И така той се сля с армиите от хора, чакащи метрото с телефон в ръка и наведена глава.
Не всички бяха такива, разбира се. В родната на Пешо България все още не бяха стигнали американците и по улиците се наблюдаваше разнообразие. Най-честата гледка беше на изтормозени (или просто изморени) хора, зяпащи наоколо с копнеж за нещо, ако не хубаво, то поне неутрално, което да ги разсее от притъпената до сивота мъка.
Други просто говореха. За времето, за това кой къде се е напил/напушил, за това кой къде ще се напие/напуши, за „оня педераст от работа е толкова прост" и изобщо за всички ежедневни теми, които помагат на хората да не се вглеждат в себе си. Защото там, в най-дълбокото, е наистина страшно.
Въпреки телефона, наведената глава и леката сънливост Пешо беше от първите, които я видяха. Не беше сигурен какво точно го накара да вдигне поглед от Facebook-а. Най-вероятно я беше доловил с периферното си зрение, тъй като Пешо не се славеше с ясновидските си способности (Иначе отдавна да беше забогатял от Еврофутбол.)
Тя беше едно русо момиче - над 20, но недостигнала 30 години. Дребна и смирена - почти губеща се сред тълпите. Разбира се, имаше сини очи - бледосини, но искрящи и топли, разбиращи. Лицето ѝ изразяваше жизнерадостно спокойствие. И говореше. Но не по телефона или с някого около нея. Просто говореше.
Първата реакция на Пешо беше да се заслуша в лудата, която говори на въздуха. Не чу нищо обаче. Момичето говореше уверено, усмихнато, съвсем нормално. Но без глас. Ситуацията беше достатъчно странна, за да прикове цялото внимание на Пешо. Усети у себе си едно отдавна забравено чувство - чисто любопитство.
Съвсем забрави за телефона в ръката си и за публикуваната от Стефка статия „11 негативни ефекта от недоспиването", която беше пусната само 3 часа след предишния ѝ пост от бар „Петък" в 03:23. Любопитството беше по-силно дори от обсебващото синкаво сияние на екрана на телефона.
Говорещата двойка до Пешо също забелязаха момичето и притихнаха, за да се опитат да чуят поне една несвързана дума и да припишат притеснителната случка просто на една ненормална, която да съжаляват 5 минути („А е толкова млада!") и да считат обществения си дълг за приключен. Думи обаче не се чуваха.
Тишината достигна и до следващия човек. И до съседните на него. За секунди обзе цялата спирка. На места беше насърчавана с възклицания „Тихо! Тихо, моля ви!". Вече всички слушаха невъзмутимия безгласен монолог на това странно момиче. Слушаха и се чудеха. Хората не знаят какво да правят с човек, говорещ с тишина. Неестествено е. С говорещите е ясно - надговаряш ги. С мълчащите също - просто не им обръщаш внимание. Но това момиче беше приковало вниманието на всички без да каже и почти без да направи нищо.
Някои се страхуваха. Непознатите и неясни обстоятелства предизвикват преди всичко мисли, които да ти помогнат да оцелееш.
„Това може да е атентат - в метрото сме все пак."
„Може да ме нападне всеки момент", си мислеха по-близките до момичето.
„Ами ако е като в оная книга на Стивън Кинг, дето четох." Това беше за по-начетените с по-развинтено въображение.
Имаше и просто нетърпеливи да се случи нещо, че да се върнат към почти комфортната сивота. Дали ще се достигне до развръзка или ще дойде метрото нямаше значение.
За някои обаче любопитството беше по-силно от страха, нетърпението и всичко останало. Те успяха спокойно да се вгледат в момичето. А тя изглеждаше просто щастлива. Ама истински щастлива. Все едно е преживяла много и повечето лошо, но след това е постигнала разбиране и мъдрост. Издигнала се е над ежедневното и е разбрала тоя живот защо се живее. Лудите по улиците със сигурност не са такива - те викат, буйстват - най-често дълбоко огорчени или наранени.
Един видя от съседа спокойствието и го предаде на околните. Постепенно всички се заразиха с кротката доброта на момичето и с това всепоглъщащо любопитство. И всички до един очакваха със затаен дъх да чуят поне една дума от това съвсем обикновено човешко същество.
Някои започнаха да долавят какво казва, четейки по устните. Момичето изглежда, че повтаряше едно и също кратко изречение. Изведнъж лицето на Пешо светна. Беше разбрал! Преизпълнен с възторг понечи да извика посланието, което с неизвестността си успя без едничък звук да накара пълна спирка на метрото в осем часа сутринта да утихне все едно е полунощ.
Не можа. В този момент, съвсем тихо се чу нежен женски глас - такъв, какъвто си представяш, като четеш за девойките в приказките.
- Щастие, безплатно, за всички. И нека никой не бъде забравен!*
За един кратък миг всички, събрали се на тази спирка, забравиха за разнообразните си проблеми и видяха картинката, която русото момиче описваше. Тази, която обещава може би всяка религия и към която се стреми всеки човек поотделно, осъзнато или не. Видяха какво означава щастието и разбраха...
*С позоваване на „Пикник край пътя", А. и Б. Стругацки.
