Свикнали сме да гледаме на света, на живота и особено на политиката като на дихотомия - на разделение на наши и ваши, на добри и лоши, на приятели и врагове, на политици и народ.
Това опростяване може би е ефективно в някои случаи, но носи сериозни минуси в дългосрочен план. Особено що се отнася до развитието ни като общество.
Българските избиратели често правят избора си като се доверят на една партия и мразят всички други. Бойко ще ни оправи, комунистите ще разсипят държавата. Реформаторите са спасението, ГЕРБ са мошеници. БСП ще мисли за хората, другите ще си гледат келепира. И след като се окаже, че избраните всъщност не са ангели-хранители, слезли на земята, за да въздигнат България, хората или спират да гласуват, или си търсят някой друг, в когото да се влюбят.
Демокрацията не работи така. Тя не е черно-бяла. Няма протагонисти и антагонисти. Няма месии и архизлодеи. Има институционализиран конфликт на интереси и идеи. И от избирателите се очаква да заемат страната, която им е най-близка. Без да очакват абсолютни решения на всички проблеми.
Демокрацията е процес, в който всеки защитава интереса си по предварително определени правила. Дали като основе партия, влезе в такава, гласува на избори, оказва обществен натиск върху политици и институции или пише безсмислени статии за демократични процеси в никому неизвестни блогове.
И никой не е лошият, никой не е и добрият. На никого не може да се има пълно доверие, но все на някого трябва да се даде малко доверие.
Та нека не разглеждаме избора си нито като "кой ще ни оправи", нито като "най-малкото зло", а като заемане на страна в една игра, в която всеки тегли нанякъде. Ние включително. И когато вече сме заели такава позиция, нагласата ни е да изискваме нещо от другите от същата страна, а не да гледаме холивудски филм и да очакваме хепиенда на 3-тия час.
А ако продължаваме да гледаме на демокрацията като на черно-бяла, да псуваме лошите и да се предоверяваме на псевдо-месии, да не бъдем участници, а само свидетели, то има риск от черно-бялото да остане само черното.
Текстът е публикуван в блога на Божидар Божанов.
БРАВО.
Дихотомия има: Има политици и народ. Политиците, които се интересуват, само как да докопат властта и народ, който се чуди, онези политиците така ли са се родили, или някъде по пътя са загубили съвестта си. Има кадърни и некадърни хора. Кадърните са солови играчи и се оправят сами, некадърните се сдружават в партии, за да докопат кокала и да си оправят живота. Единствено партийната система дава възможност, некадърниците да управляват кадърните. Има хора с идеи и хора без идеи. Първите мислят, как нещата може да се променят, а вторите се задоволяват със статуквото: „Е к‘во толкова, лошо – лошо, ама можеше и по-лошо да е. Я виж в Сомалия как са?!“.
Много ми е чудно как кадърните хора се оправят и управляват сами (щото те в партии не участвали) ? И ако изберем 240 добри и кадърни без партии, после по всяка тема по 240 различни мнения и 240 закона ли ще имаме? Или в крайна сметка ще се сдружат по интереси и ще се получи какво? - Ами партии..... и добрите и кадърните станали лоши и некадърни, щото са в партия отново ПС: Коментари като номер 2 се пишат май само колкото да сханем, че авторите им са от кадърните.....ама ние не го схващаме така
>Има политици и народ Политиците са хора от народа. Били са само това, преди да влязат в политиката. Стават отново само това, когато излязат от нея. Докато са политици, повтарям, са същевременно и хора от народа. >Има кадърни и некадърни хора Познаваш ли поне един човек, който, с ръка на сърцето, да можеш да сложиш в един от тия два полярно противоположни кюпа, и за който да няма ни една причина да се замислиш? Аз - не. >Има хора с идеи и хора без идеи Не, няма хора без идеи. Дори в безобразно тесния смисъл, който ти желаеш да нагнетиш на този израз. Абсолютно никой не се задоволява със статуквото винаги, тоест, абсолютно никой не е тотално "без идеи"/"черен". Аналогично, никой не е и точно обратното - няма човек, който никога да не се задоволява със каквото и да било статукво. Самият ти няма как изобщо да оцеляваш в обществото, в което живееш, ако не се придържаш към купища социални договорености (статукво), за които, вероятно, дори не си даваш сметка. Възможно защото идеята, че си конформист в каквато и да е степен, ти е кощунствена. Но всички сме. Не променяш тази проста истина като избереш да бягаш от нея като дявол от тамян. Душевното спокойствие се крие в осъзнаване и приемане на истината, бягството не носи такова. Естествено, всеки избира сам. Всъщност, точно твоят тип мислене е, според мен, причината Божидар Божанов да напише този текст - тази неистова, религиозна нужда да мацаш всичко в света в две, и точно две, бои - черно и бяло. Хора като теб винаги ще намерят рационализации защо тяхната дуалност има смисъл и е "истината" за света. В коментара си ти просто си посочил твоите.
"Душевното спокойствие се крие в осъзнаване и приемане на истината, бягството не носи такова. Естествено, всеки избира сам."