Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Какво, по дяволите, стана с хумора

Когато смешките станаха оръжие в ръцете на обидени хора
Когато смешките станаха оръжие в ръцете на обидени хора

Колко омраза може да има в един мопс, вдигащ лапичка, докато хилещият му се стопанин подава команда "Sieg Heil"? Една шега на шотландския комик Марк Мичан може да го вкара в затвора, заради "всяване на омраза и антисемитизъм".

Май обществото стигна дотук, че да осъди някого, защото има черно чувство за хумор и шегите му са засегнали някого... По-голяма цензура от това, здраве му кажи. Но не можем да кажем, че това е било неочаквано.

В последните няколко години идеята за хумора сякаш доста се измени. От претенции да не се засегне една, втора, трета и т.н. обществени групи вече шегите трябва да бъдат внимателни, нежни към всички, не агресивни и ако може директно стерилен. Нещо като виц на Къци, но по-неутрален. А за черен хумор тотално забравете...

В миналото, когато владетелите са имали абсолютната власт върху живота на поданиците си, шутовете са били тези, които през шеги са казвали истината, показвали са гротеската и са осмивали грозното. Сега в условията на демокрация и право на глас хуморът е изтикан там, където няма да пречи и да засегне никого.

Но и самото ни време е такова - чувствително и лесно ранимо. И тук не говорим само за онези малцинствени групи, които по принцип политическата коректност защитава.

От всички части на политическия спектър се чувстват по една или друга причина засегнати от хумора, ако по някаква случайност някой вземе, че се пошегува с тях или с нещо близо до тях.

Проблемът в случая идва най-вече от това, че самото възприятие за шегите и сатирата се промени. От начин да осмееш това, което смяташ за недъгаво в държавата, обществото, времето и т.н., те се превърнаха в начин да се унизиш и да уязвиш противниците си - оръжие за нападение, с което дискредитираш.

Хуморът се смеси със злоба и с желание да "удариш" някого, така че да го заболи. Оттук идва и цялата тази ранимост и перманентна защитна поза. Дебнене и изчакване другата страна нещо да сбърка, за да бъде засипана с ядливи забележки и иронични коментарчета.

Оттук и контраударът. В един момент социалните мрежи предоставиха на засегнатите страни силата на докладването на профили.

Видиш нещо, което не ти хареса, което ти идва обидно - и докладваш. Всяка що годе обособена "идеологична група си ги има тези персонажи".

И тъй като алгоритмите на Facebook са "особено съвършени", те не взимат под внимание контекста, какво реално е казано или показано, и в голяма степен от случаите се стига до временен бан. Така в един момент се стигна до организиране на групи за докладване на определено съдържание и то не само на наистина обидно и нарушаващо правилата на социалната мрежа, а всякакви "неудобни" за някого профили и публикации.

Цялата тази игра на хапливи подмятания, на размяна на обидни шегички и докладвания в социалните мрежи води до отравяне на самата атмосфера на шеги, които не са реално смешни и на вечно обидени противници.

И това е само едно от израженията на целия този проблем. Превръщането на хумора като форма за отмъщение, отнема силата му като сатира. Превръща го в нещо ялово и грозно, което води само до вгорчаване на ситуацията и още повече разделение.

За да стигнем накрая до момента, в който една шега се дава под съд, защото някой се е почувствал дълбоко обиден. А Марк Мичан в крайна сметка може да попадне в затвора, защото е решил да дразни приятелката си като дресира малкия си мопс да вдига лапичка, когато чуе "Sieg Heil".

Една от най-големите сили на смеха и на шегите са да събират хората, да преодоляват различията. Не случайно вицът е най-добрият начин да разчупиш леда. И ако въобще има нещо останало от тази свобода на словото, преди тя да се е превърнала в пълна анархия, това е правото да се шегуваме.

Дори и шегите да са тъпи. Дори и черният хумор да горчи на някого.

Най-четените