"Да освободим Альоша от наряд" е заглавието на авторска коментарна статия от Волен Сидеров, публикувана във в. "Демокрация" през 1991 г. Напомнянето й от трибуната на Народното събрание от страна на депутата от ПФ Димитър Байрактаров предизвика на бой лоялния атакист Десислав Чуколов, който, засегнат на мъжка чест, замери с листове говорителя на Патриотите и не му позволи да прочете нищо повече от заглавието на статията.
Листовете отлитат, но написаното остава. Поради непреходната мъдрост, която блика от коментара на Сидеров дори 24 години по-късно, предлагаме съдържанието в пълната му прелест:
"Съветската армия е страж на мира" - тази лъжа се насаждаше в главата на българина от буквара на първолака до вестника на пенсионера.
Песни се пееха и стихосбирки се тиражираха в прослава на "легендарната Червена армия". Не знам друга нация да е възпявала така окупатора си и да му е издигала мегаломански паметници, по-високи от телевизионната кула. България го е правила.
Гнусотата на голямата демагогия изискваше не само да се подчиниш, но и да обожаваш този, който ти носи робството.
А там, където е стъпил ботушът на Альоша, друго, освен робство, хората не са узнавали.
Предполагам, че в бъдещите буквари и енциклопедии определението за съветската армия ще бъде "Страж на робството до разпадане на империята".
За мен утешително и радостно е, че ще доживея това време. Както е радостно разтурването на Варшавския договор. Слава Богу, никой няма да ме защитава от "враговете на социализма".
Логично и закономерно беше това разтурване. Както е логично и закономерно това, че нито един съветски войник не участва във войната срещу Саддам. И как иначе - нали отсреща стрелят със съветски калашници.
Не върви да се биеш срещу една армия, която е твоя рожба.
За залива не заминаха и български кинтексаджиии, които години наред продаваха оръжие на иракския фюрер, след което се връщаха и купуваха от българския Кореком "Лада" и кожено палто за своята другарка.
Срам ме е, че нито един български войник не замина за Кувейт. Срам ме е за тези, които нападнаха Желю Желев, когато стана дума за българското военно присъствие в залива, пък макар и символично. Това са хората, които издигат паметници на своите агресори.
За тях Альоша винаги е бил страж на собственото им дебелашко благополучие.
Войната в залива потвърди истината, че в края на двайсти век велика сила не е тази държава, която има голяма армия, а тази, която има голяма икономика и висока култура.
За да гарантираш нечия свобода, собствената ти държава трябва да се състои от свободни хора и да е що-годе цивилизована.
Тези две качества липсват в съветската империя. Нейната армия беше страж на мира през четиридесет и пета година, когато трябваше да се изолира половин Европа от цивилизацията. Тя беше страж на мира и през 56-а в Унгария, през 69-а в Чехословакия, през 79-та-а в Афганистан, през 91-а в Литва...
Не е ли време вече да го освободим вече от този наряд този верен страж... Да изуе най-после мужишките си ботуши и да си гледа работата.
Ако пък не можем да минем без страж на мира, нека тогава бъде този, който защити демокрацията. Американските момчета ни показаха как става.
