Нека бъде гръндж! За изминалите 28 години от създаването си, Nevermind на Nirvana и до днес остава един от онези албуми, за които можем да кажем, че са успели да променят историята на музиката.
Не защото Nirvana са единствените в грънджа. Още повече - Nevermind е вторият им студиен албум. Именно той обаче успява да се превърне в символ на цялото движение на гневни, раздърпани младежи, които гледат света под вежди и не се притесняват да изкрещят с все сила в лицето на позьорщината, на сивотата и на глупаво напудрения мейнстрийм.
Краят на 80-те носи със себе си победата на "Американския начин на живот" - време на свръхмачо култура, свръхсекси жени, кожени панталони и топирани коси за всички. От цялата тази показност и поза се появява грънджа - своеобразен противовес на тази култура.
Той превзема рок сцената, доминирана към момента от шумните глем банди, и налага друга посока - посока на развлачени дрехи, на гневни текстове, които търсят смисъла в цялото объркано съществуване на този свят, на силно, ударно звучене, доближаващо се до голяма степен до пънка... Грънджът дава алтернативата на музиката досега.
Първоначалната идея на Nirvana е била този албум да бъде кръстен Sheep - заради всички онези "овце" и "илитерати" пред телевизорите, които се оставят да бъдат направлявани от масовата култура. С това групата е искала да изрази и позицията си по отношение на водената по това време война в Персийския залив. Впоследствие обаче то се променя на Nevermind - "Няма значение" - не по-малко силно послание за едно цяло поколение.
За посланието помага изключително много и до днес иконичната обложка с бебето в басейна, опитващо се да хване банкнота от 1 долар. Бунтът срещу комерсиализма се пренася в 90-те с пълна сила. Със звук от резки китари, бърз ритъм и много подскачане.
Албумът е толкова популярен, че успява да направи нещо немислимо до онзи момент - да задмине Майкъл Джексън в класациите, отваряйки врата на тази нова вълна на контракултура, която скоро след това ще превземе за кратко света.
Това са музика и култура, правени сякаш да дадат образ на тийнейджърската мрачност и неразбиране и Nirvana се справят с това по прекрасен начин. От тяхната музика наистина мирише на младежки дух (ако и едноименната песен да е кръстена по-скоро на дезодоранта, на който Кърт Кобейн мирише по това време).
Резултатът от всичко това е креслив - като светът на един млад човек, който не знае какво се случва в собствената му глава, бесен е на света и на собствените си демони и несигурност. Израз на усещанията на младия човек, който се бори да не полудее в заобикалящия го свят.
Nevermind е буен и бунтовен протест срещу установеното положение - викът на новото десетилетие, което до голяма степен ще премине под знака парчетата от албума.
Днес, почти 30 години по-късно, в една безумно различна среда, те успяват да останат релевантни и актуални. А изгубените тийнейджъри по целия свят продължават да слушат Nirvana.
Дали мирише на младежки дух, или просто на лайна... Един неуравновесен шизоид и наркоман, но голя-а-а-а-м борец за идентичност и правдини... Стига бе! И защо няма нито думичка как завърши героичния му живот? Нещо май куца в посланието... Не трябваше ли да е силен, да се бори?? Защо мълчат лицемерите? Съдбата на човечеството е да превръща отрепки в идоли..!
Butch Vig, Sub Pop, Andrew Wood, Chris и всички останали рестартираха смисъла на музиката. След безмисления 80тарски глем, където само ню уейва беше адекватен, отдалечеността на Сиатъл произведе сцена, която беше самодостатъчна и тотално различна. Нещата не започнаха с Nevermind, но пък без него може би нямаше да излязът извън Сиатъл. След него нещата бяха различни.