Ще ви разкажа история. Историята на едно абсурдно утро. Сухо и кухо, като смъртта, дошла в това утро.
11 октомври. Вървя към работното място. В квартал "Изток", на "Жолио Кюри" и "Чарлз Дарвин" (тази нелепа улица), около 10 часа. Целувам Иван за довиждане и завивам вдясно - на 150 метра от офиса съм.
Имам намерение да си купя кафе и току да вляза в Guide-а, подминавам човек, седнал на ръба на училищната ограда. Беше се привел, телефонът му паднал на земята, леко хриптящ. Подминах - сметнах го за поредното пиянде, готвещо се да повръща. След 2 крачки се обърнах - човекът падна по очи на асфалта и се нарани.
И утрото се преобърна с маршрута ми.
С момчето зад мен го повдигнахме, питахме как е, донесох му вода. Беше неконтактен, с пяна на устата. Събраха се още неколцина души, викнах линейка.... линейка. Линейка. 112. Линейка.
За първи път викам линейка. Обаждам се в 10:07. Първо централа, после препращане, груби лелки, нелепи въпроси.
Няколко пъти повторих с ясна артикулация: "Чарлз Дарвин" 14А, вх. Б. Отвратителен адрес, винаги го бъркат, затова повторих няколко пъти. Дадох и други индикатори - улици, посолство. Чакаме, питам колеги дали да не го закараме ние. Обясниха, че по-добре да чакаме линейка. Чакаме, чакаме.
Човекът се освести малко, болели го гърдите, едва дишаше, охкаше. Звъннахме на последния номер в телефона му - за щастие или не, дойде за отрицателно време жената, с която живеел на семейни начала и негова колега от училището - лобното му и... може би работно място. Добре, че беше тя.
Чакаме. Звъня още няколко пъти на грубите лелки, изнервям се, страх ме е за човека. Страх ме е за страха на жената до него. Чака я самота. Познавам чувството. И абсурда.
Чуваме линейката нейде из квартала - заблудената линейка, която не може да намери адреса вече половин час. Звъня пак, други хора звънят. Били чули "Дарвин" 17. Изнервих се на диспечерката, процедих през зъби: "Много са ви прости колегите".
Тя се обиди, захвана се за емоционалния ми изблик и дори сподели с тия в линейката какво мисля за тях. Явно беше по-важно от смъртта, от глупостта, от некадърността, от хуманността...
Насъбралите се хора и колеги завардихме съседните улици да чакаме линейката - ДА Я ПОСРЕЩНЕМ, видиш ли. Не беше ли работа на линейката да знае адреса? Човекът вече крещеше от болка. Буквално. Крещеше, че си отива, че умира, че е краят. Всъщност беше.
Линейката беше на "Жолио Кюри", упътихме я и когато акостира на правилното място - в 10:43 - човекът минута преди това се свлече за последно, спря да диша и пребледня зверски.
Линейката паркира спокойно, вяла сестра с кофти грим и адски млад и доста арогантен лекар се провлачиха от топлото купе и започнаха още по-вяло да правят сърдечен масаж.
Жената на припадналия попита дали няма да сложат нещо под него, все пак лежи на твърдия асфалт.
Лекарят изсумтя и с равен тон обясни, че на починал човек НЯМА КАКВО ДА МУ СЛАГАТ ИЗОБЩО...
Поисках да се легитимира, не пожела - не съм била от полицията, да съм си питала дежурния екип по телефона, разбираш ли. Окей. Снимах номера на линейката. После се качих да работя... Викнаха полиция (процедури).
Слязох да дам обяснения. Казах, че няма да оставя това така - ще пиша, ще моля познати в телевизии да правят репортажи, ще направя НЕЩО. Post mortem.
Лекарчето беше до мен, слушаше ме. Тръгнах си и ми подвикна: "Между другото, добре ли излязохме на снимката?". Следва многоточие в бездна от изумление. Наложи се да му кажа в прав текст: "Аз снимах номера на линейката, но ти си грозен ениуей".
Утро, дъжд, смърт, абсурд, гнусни хора. И хубави хора. Събраха се много, много хора, на които им пукаше и останаха до последно.
Изобщо не исках този разказ да звучи сантиментално и емоционално, но не мога да се абстрахирам. В главата ми има картини, труп, найлон, реплики, жестокост и влажните очи на жената, която остана там при трупа в найлони и при обръгналите полицаи.
Дадох показания. Отново, писмено, в полицейския ван.
Всичко това няма никакво значение за подредените ни делници, ние продължаваме напред. Но ако някой знае как и вярва, че има значение да не оставим нещата така, нека да ми пише, ще съдействам.
Познати и приятели журналисти, от телевизиите... дано виждате смисъл.
Ако не, ще си остане просто един ден със смърт и нелепост, за който сте прочели между два мейла. Но аз не мога да забравя сълзите в очите на жената, която остана сама до трупа и се гледахме и не знаех какво мога да направя повече.
*Текстът е от във Facebook-профила на Калина Линова
