Ако Джеръм Дейвид Селинджър беше сред нас, със сигурност щеше да обърне гръб на всеки опит за тържествено честване на 100-годишнината от рождението му, която се навършва на 1 януари 2019.
Авторът на "Спасителят в ръжта" ще бъде запомнен със своето митично усамотение - решението му да пази ревностно своето лично пространство и да избягва всяка форма на общуване с "проклетите хора", които се стараят да го привлекат към публични събития, независимо дали го правят заради уважение, страхопочитание и/или от обикновена суета.
Мнозина от почитателите му вярват, че литературният му талант не може да се сравнява с нито един друг автор, въпреки че той спира да публикува разкази и новели 45 години преди смъртта си през 2010 г. Колкото повече Селинджър страни от общуване с външния свят, толкова повече външният свят се вглежда в образите от книгите му - млади, болезнено наранени души, преживели повече загуби, цинизъм и лицемерие отколкото могат да понесат, които продължават да вярват във възможността за един по-интелигентен, деликатен и човечен свят.
"Смятах да се преструвам на глухоням. Така нямаше да съм длъжен да водя глупави безполезни разговори с никого. Ако някой иска да ми каже нещо, ще трябва да го напише на листче и да ми го подаде. Това много скоро ще го отегчи до смърт и така ще се отърва от разговори до края на живота си", казва неговият герой Холдън Колфийлд, чиято единствена мечта е да "спасява децата, тичащи през цъфналата ръж към пропастта".
Това е изповедта на момчето, което иска да избяга от училище и от света на ограничените, полирани, вечно преструващи се хора, за да търси красотата на живота в поезията, природата, невинността и чистата обич. Селинджър пише "нежно и с любов, без да залита към сълзливост", както го описва Ърнест Хемингуей в свое писмо. Гласът на Холдън понякога звучи грубо и омерзено, но не губи силата си повече от половин век по-късно.
"Спасителят в ръжта" се превръща в сензация при публикуването си през 1951 г.
Критиците я смятат за една от най-добрите книги на ХХ век, възхищават се на лаконичния стил и автентичната перспектива на поколението, завинаги изгубило илюзиите си след терора на Втората световна война. А Джери Селинджър е един от тях - като войник участва в десанта в Нормандия през 1944 г. и в освобождаването на концентрационни лагери. Кошмарът на масовата смърт - и миризмата на изгоряла човешка плът - ще го преследва завинаги.
Запознанството с Хемингуей в Париж, който разпознава "дяволския талант" в Селинджър, му дава стимул да се отдаде на литературата.
Мистичното самоналожено отшелничество, бурните връзки с млади момичета (започнали с разбитото му сърце след несподелената любов към Уна О'Нийл), религиозните интереси и маниакалните житейски навици, описани в детайли през мемоарите на близките му хора, създават на Селинджър образ на труден, озадачаващ, параноичен човек.
На 8 декември 1980 г. Марк Дейвид Чапман носи в себе си "Спасителят в ръжта", когато е арестуван за убийството на Джон Ленън в Ню Йорк. По-късно той разказва пред полицията, че книгата му "помогнала" да разбере защо е трябвало да убие Ленън.
Независимо от всичко, Селинджър продължава да пази дистанция спрямо публичните спорове, нежеланата слава и журналистическия интерес, като издига прегради пред натрапчивото любопитство. В едно от редките си интервюта от 1974 г. той казва: "Познат съм като странен, резервиран човек. Но правя всичко това само в опит да запазя себе си и работата си".
100 години след рождението му, посланието му остава живо в неговия брилянтен литературен свят, в обречената чувствителност на героите му, и в сърцата на няколко поколения "спасители в ръжта".