Ако има нещо позитивно в черната картина на така наречения наш живот, то е, крайно необичайно, но факт - едно съдебно решение. Върховният административен съд веднъж за винаги приключи сагата с разпадналия се паметник „1300 години България", известен в градския жаргон с по-циничния си ник нейм.
Въпросният Петочлен - опоскан до бетон, ръждясал скелет, изолиран с мрежи и осмиван от софиянци, е грозна гледка в сърцето на града. Не му пасваше никакъв замисъл, камо ли на величествената идея да събере цялата българска история и култура в едно гигантско тяло - след 25 години разруха, определено не. Той просто остъргваще пространството като монументална огризка от 70-тарската патриотарска линия на БКП.
Меко казано ексцентричните предложения за преустройство на паметника показаха ясно, че експертите и софиянци нямат единно мнение какво да бъде - водно огледало, център за туристи, паметник на Хан Аспарух или каквото и да е. Винаги има недоволни, но най-недоволен остава авторът проф. Старчев, който приема всяка критика или предложение за нов прочит на произведението му като лично обиден.
Паметникът пред НДК няма да бъде унищожен, а преместен, просто защото в тази му форма и на тази локация е ненужен. Защитниците му твърдят, че това е престъпление срещу изкуството, но забравят, че „1300 години България" е заченах в грях - на мястото на разрушения от комунистите Войнишки мемориал от царско време.
Това беше най-безобидният паметник от стария режим, нехаресван дори и от самите комунисти, но все пак преместването му от центъра е малка победа на разума. И е напълно възможно „1300 години България" да продължи да живее на друго място, а защо не и с друга функция, така че да привлича някого поне.
И като сме набрали скорост, ред е на Паметника на Съветската армия, който оживява в първомайските събирания на отдавна пораснали пионерчета и в среднощните акция на графити - артисти по лицата на червените окупатори. Защото не може да се каже, че младежите, които по цял ден бръмчат върху дъските и колелетата, му обръщат особено внимание.