Ако някой срещне някой в цъфналата ръж...

Ако някой срещне някой в цъфналата ръж и целуне този някой някого веднъж - рано или късно двамата ще финишират върху меката розова дамаска на диванчето при Гала.

Росен Плевнелиев и Деси Банова се обичат от цели 3 (три) месеца и искат целият свят да го знае. Той е посребрял президент от резерва, тя е златокоса синоптичка с климатична кауза. Любовта връхлита и не пита, а примери - колкото си искате, от г-н и г-жа Сидерови до мадам и мосю Макрон.

Теренът "На кафе" е свойски, фамилиарен, от екрана блика ендорфин и българска роза. Гала е в стихията си, горда е със себе си за това, че е успяла да опази в тайна най-свидната клюка на републиката.

А "виновниците" й се отблагодаряват с искрена и лична изповед. Първата среща, първото селфи, първото кафе, първата искра, първото море в Гърция, първият шопинг в Лондон, първата командировка в Китай, първите ски в Банско - всичко това, компресирано в 46 минути телевизионно време.

Не ни разбирайте погрешно: няма нищо по-хубаво от това, че двама позитивни души се обичат, без да плащат данък обществено мнение. Със сигурност е по-достоен за уважение модел от "имам една госпожица и като приключа с политиката, ще си я прибера"*.

Вярно, политик на 50+ години и секси телевизионна говорителка е просто учебникарски пример за страничните ефекти от кризата на средната възраст.

Обаче нито всички говорителки са кухи кукли с букли и минижупи, нито всички държавници са уравновесени, любящи и улегнали "бащи на нацията".

Симпатизирахме им в момента, в който хитро изпревариха приливната вълна на жълтата преса.

Сами избраха платформата (в. "168 часа"), момента и стила, чрез които връзката им да стане публично достояние. Ако не друго - поне отнеха перверзното удоволствие на медиите-лешояди да експлоатират личния им живот и да се перчат с ексклузивност.

Каквото и да мислите за Росен Плевнелиев като политик и публична фигура, той е рядък пример за това, че животът може да продължи сравнително пълноценно дори след мъчителна лична трагедия като внезапната загуба на дете и (неминуем) разпад на семейството.

За стотиците мъже и жени, преминали през същия ад, само че в пълна анонимност, тишина и самота, личният му пример ще бъде много по-смислен от каквато и да било политическа кауза, зад която би застанал в бъдеще.

И точно затова е ужасно важно да си даваш трезва сметка за това как изглеждаш отстрани, когато говориш за себе си.

Когато входната ти врата е окупирана от папараци с вид на мутри, когато "доброжелатели" и случайни клюкари не те оставят на спокойствие, лесно е да изпаднеш в дълбоката заблуда, че целият свят се върти около теб. Че всички са дълбоко заинтересовани от личността ти и че си длъжен да дадеш пространни обяснения в стил "Не съм го казвал, но пак повтарям".

Каква илюзия само. Естествено, има воайорски интерес от страна на публиката, има нормално любопитство; има и цяла нечистоплътна индустрия, която се храни с тайните на другите.

Обаче границата между добрия вкус и карикатурата е някъде там, където е входът към студиото с бонбонено-кадифения салон.

От другата страна на екрана гледат не само отегчени домакини, а и хора, чийто радар за излагация е една идея по-фин.

Оставяме настрана, че в първите три месеца на нова връзка можеш да изпиташ най-разтърсващи сърдечни и полови удоволствия, но не и да ги преобразуваш в политически имидж, и да очакваш да те вземат на сериозно. Особено след бъбрене при Гала.

Всеки има право на своите 15 минути слава, всеки би изпитал гъдел от интервю стил "Толкова сме хубави, колкото сме умни". Ако в това има смисъл, то е в умението да формулираш от частния си интерес някакво внятно и обществено значимо послание.

Иначе, както казваше Царя: това, което няма да има значение след 5 години, най-вероятно няма значение и днес.

* От интервюто на Бойко Борисов пред Миролюба Бенатова за списание Lovestyle.