Да живеем в България означава понякога да имаме чувството, че сме в един безкраен епизод на "Господари на ефира".
Това може да е изключително забавно, но може и да е отчайващо до степен "Суицидни мисли".
И ние, а може би и вие, тайно сме се подсмихвали на пенсионерката, която поднася цветя в чест на БКП и на висок глас пита "Кой ще ни даде пари?!". Сега обаче хич не ни е до смях, когато едни българи са решили да помогнат на украинците, които бягат от войната, а други виртуално или не, се оплакват, че на българина никой нищо не му дава ей така, даром.
"Де такава съпричастност към пенсионерите!" и "Защо не приютите някое българско семейство?" са само част от напълно реални коментари, които са в обращение.
Да, страшно и тъжно е, че в XXI век в България действително все още има групи хора, които са оставени на произвола на съдбата.
Но ние, за разлика от украинците, имаме късмета да живеем в държава, която не е засегната от военен конфликт и в която частната инициатива не само е разрешена, а е и силно препоръчителна.
Това означава, че всеки, който се припознае в дадена кауза, може да я подкрепя и развива, вместо да става пример за класически "Whataboutism" - отклоняване на темата с "А какво ще кажете за... / А вие къде бяхте, когато... / А вие що биете черните...".
Нещо повече, подмятания как правителството нехае за българските майки и пенсионери, докато украинките раждат в нечуван лукс и държавата ще отделя колосалната сума от 40 лева на ден за добруването им, са не просто грозни - те са израз на злоба и злъчна завист към хора, които са избягали от война.
Разбира се, най-лесно е да оправдаем такова поведение с хроничната ни сиромашия, макар че в българското народно творчество обикновено сиромасите са най-сърцати и отделят и от последния си залък, за да помогнат.
Проблемът далеч не е в сиромашията или по-точно - не е във финансовата сиромашия, а в душевната, удобно настанила се у някои българи.
Защото благотворителността в България така и не успя да надскочи събитийния си характер и да се превърне в нещо, което вършим ако не ежедневно, то поне ежемесечно.
Докато по данни на Euroaxess в Нидерландия и Ирландия две трети от жителите даряват ежегодно, то у нас, по данни на Българския дарителски фонд, цифрите са далеч по-скромни.
За мнозина благотворителността е спорадичният SMS, пуснат набързо за Българската Коледа, или пластмасовите капачки, събрани в туба в ъгъла на офиса. Извън тях обаче повечето хора нямат кауза, която да прегърнат и с която да се занимават наистина съвестно и от сърце.
И това нямаше да е непременно нещо лошо, ако тези липси не избиваха сега на повърхността под формата на грозни подмятания към бежанци, които са най-малко виновни за ситуацията у нас.
По тази причина вместо да се чудим кой ще се погрижи за българските пенсионери, с няколко клика можем да открием сайтовете на БЧК, Каритас и Time Heroes и да помогнем.
Вместо да се жалваме, че няма кой да даде за бедните българи, нека се замислим кога ние за последно дадохме нещо - ако не пари, то дрехи, играчки, завивки, храна.
И чак след като погледнем в очи този въпрос и му дадем честен отговор, имаме право да гледаме в чуждата паничка, пардон, благотворителност. Защото тези, които даряват в момента, обикновено са дарявали и в миналото, но не под формата на SMS-и.
А тези, които предпочитат да стоят отстрани и да критикуват, най-вероятно не могат да си спомнят кога за последно са отделили нещо от сърце.
И може би именно затова единственият им изход е безсилна злоба и то към най-беззащитните.
