На 6 април мисия "Артемис II" подобри рекорда на "Аполо 13", след като достигна над 406 хил. километра от Земята. Космическата одисея на НАСА наводни с гореща порция конспирации българския интернет, както се и очакваше.
Заедно със спекулациите, че разходката до Луната май не е съвсем реална, в главата на някои пулсира и един парещ въпрос: ЗАЩО?
Защо ни е да ходим до Космоса, докато Земята се тресе от войни, глад и нещастия? Защо да се радваме за тези космонавти, след като на няма и 300 километра от нас бушува война?
Защо?!
От този въпрос, зададен виртуално вече десетки пъти от излитането на "Артемис II" насам, няма по-тъжно. Той е доказателство, че сме дълбоко затънали в злободневие, което е изяло нуждата ни да покоряваме нови територии.
А едва преди няколко десетилетия цял свят гледа към звездите и гадае какво има отвъд тях.
Космическите успехи на XX век са се посрещали с бурна радост, независимо на коя държава принадлежат. САЩ наричат полета на Гагарин "впечатляващо научно и технологично постижение". СССР връщат жеста, като поздравяват американците за кацането им на Луната с "Аполо 11".
Почти никой не пита "Какво правят тези там горе?", еуфорията от превземането на Космоса от човека е далеч по-силна.
Всъщност независимо дали говорим за Космоса, или за дълбините и висините тук, на Земята, тласкащата сила натам е една - любопитството.
Любопитството и амбицията ни да гледаме отвъд достъпното показва, че сме надскочили първобитното дребнотемие.
Те са признакът на буден, активен ум, който желае да знае още и още. Да знае всичко! Да не гледа само в паницата и, евентуално в чуждата такава.
"Артемис II" е венец на човешкото любопитство.
И тъй като няма как всички дружно да потеглим към Космоса, за да видим и с нашите очи какво се случва там, е разумно поне да отдадем значимото на лунната мисия. Най-адекватната реакция е да се зарадваме, че пред очите ни се твори история от нов тип.
За щастие - далеч по-красива от историята, която се твори в същото време на Синята планета.
По тази причина, а и не само, вместо да се питаме "Защо?", можем просто да погледнем към небето.
Да събудим откривателя в себе си, който се пита какво има там и който се радва, когато някой дръзне да провери. Напредъкът на човечеството никога не е бил плод на колебания, а на любопитство, което нашепва, че има какво още да разберем.
Нямаме ли това любопитство - спираме да вървим напред.
А Космосът така или иначе не е бягство от проблемите ни тук. Той само ни напомня колко много можем да постигнем, когато не се страхуваме да гледаме нагоре.
