Когато приятелски глас те пита по телефона "Що за странно стори си качила във Facebook", си даваш сметка колко си откачил покрай онлайн обучението.
Въпросното стори се оказа домашното по математиката на дъщеря ми, погрешка попаднало във Facebook, вместо в Classroom. Поне имаше няколко лайка. И е по-добре от това да си качиш маникюра в съответната училищна платформа, вместо домашното, каквито случаи кратката история на дистанционното обучение у нас вече познава.
Ако се питате колко трябва да си тъп, за да правиш подобни грешки, веднага обяснявам - просто онлайн обучението парадоксално в един момент води до затъпяване.
Ако имаш първокласник и същевременно работиш от вкъщи, изтеглил си късата клечка. Работата на загледания в компютъра родител постоянно се прекъсва от въпроси като "Ще ми снимаш ли омагьосания кактус?" (някакво домашно от пластелин) и "Къде ми е гумичката". А това създава прилични нива на стрес, които човек в някакъв момент ще пребори, ако може да си позволи психолог.
Но не там е голямата драма. Въпросът е, че каквото и да се опитва да ни убеди от телевизора образователният министър, дистанционното обучение е огромен компромис и с децата, и с отговорността за образованието им.
Тя пада предимно върху родителите, и още по-лошо - при по-големите деца пада върху самите тях. И се отразява лошо и на настроението на подрастващите, които са предимно вкъщи и не виждат на живо приятели, и на интереса им към обучителния процес, и на здравето им.
Какво представлява на практика онлайн обучението? Казано с две думи - хаос.
Часовете са намалени на по 20 минути, за да е по-малко времето пред екрана (не че децата след това не изкарват още време в социални мрежи, с клипове в YouTube или анимации). А като компенсация за кратките часове се дават тонове домашни.
Някои по-големи и съвестни ученици сами биха ги написали, снимали и качили в съответните платформи, но по-малките чакат мама и татко да се наработят и по тъмно да прегледат всичко, което се е "учило" и писало през деня.
Сами се досещате какво се случва, когато в 18 ч. установиш, че първокласникът ти има една страница текст за преписване, изработване на снежни човеци от хартия и др. Нито измореният родител има търпението, нито детето по тъмно има желанието за каквито и да е учебни занимания.
Заданията, тоест домашните, имат крайни срокове с точки за изпълнение. Ако не бъдат спазени, оценката се намалява.
Така за родителя - който в някаква степен отново е ученик - положението става двойно по-натоварено. Имаш крайни срокове не само в работата си, но и след това - покрай обучението на детето. В тази ситуация грешно качената някъде снимка е най-малкият проблем.
Тук вече се обажда и вината, че затлачваш ангажиментите на детето, и за това, че го караш да пише по тъмно, стресирайки го със собственото си настроение. И отваряш задание, след задание, след задание, и правиш снежинки, и картички, и снимаш и качваш, и снимаш и качваш...
Като няма здрав дух, поне да има здраво тяло, нали така? Но т.нар. асинхронно физическо е по-смешно, отколкото полезно.
Това е видео с тренировка или на самия учител, или от интернет. Това, че детето се упражнява и подскача в стаята, в която спи, се преглъща.
Въпросът е, че е огромен лукс някой да стои постоянно до малкото дете, за да му пуска всички видеа и линкове, които се пращат. Защото в платформата може да има и приказка, и песничка и още 200 неща, освен въпросната тренировка, които то да трябва да види, но да няма как да си пусне само.
Занималнята по време на изолация също не е особено... ами занимателна. При нормални обстоятелства въпросният учител помага на децата с домашните. Сега обаче те трябва да пишат сами. И за да се отчете някаква дейност пред МОН, учителите по занималня също дават своите задания в платформата.
О, да, след работа и домашните на детето ми е точно до ръчен труд!
И кой накрая ще плати цената? За стреса на родителите от това, че трябва да помагат на децата, но нямат едномесечен отпуск в края на годината. И за това, че децата се обездвижват. И за часовете им пред компютър, и за усещането им, че лесно минават метър в тази лудница. И за едномесечната (дано е само толкова) дупка в образованието им.
Нито ще е министърът, нито учителите. Отнасят го децата и родителите. И това не се компенсира с две седмици удължена учебна година. Ясно е защо се налага. Въпросът е, че губещите са децата.
