Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Дневникът на един Facebook интроверт

(Не) поствам, следователно (не) съществувам. Снимка: iStock
(Не) поствам, следователно (не) съществувам.

Когато преди няколко дни позната ме спря на улицата и ме попита дали всичко е наред с мен, първо попитах "защо?".

Изглежда тя не очакваше въпрос, а по-скоро признание или някаква смесица между двете: "Да, права си, как разбра?". Работата била там, че не съм активна във Facebook - не публикувам снимки, не пиша, само от време на време някой около мен индикира, че съм жива, като ме тагне в публикация или, за добро или лошо, на снимка.

Затова видимо я учуди, че животът ми си е що-годе приличен, работя, при това нещо, от което не се срамувам, но все пак щяло да е добре да публикувам творчеството си, защото "иначе как ще разберем".

Още не мога да разбера дали все пак успях да я успокоя с живото си присъствие, но цялото това уж незначително събитие ме накара да се замисля и сама да си задам същия този въпрос: Защо?

Истината е, че в един момент започнах да изпитвам истински ужас да публикувам каквото и да било в тази социална мрежа, при все, че в прехода ми към зрелостта качвах размисли, стихотворения, мъдрости и снимки през ден и не се свених особено.

Отстрани едва ли изглежда, че имам подобни притеснения - социален човек съм, виждам се с различни хора, изказвам мнение и като всеки човек се боря посвоему с притесненията, които ме човъркат.

Стане ли обаче въпрос за това да напиша нещо на-онова-място, чувствам безкрайна тревожност.

Имам чувството, че заставам пред хиляда души, но прожекторите отсреща светят толкова ярко, че виждам само двама-трима на първите редове. Разликата е, че ако направя нещо тъпо, няма да чуя нито кикот, нито шушукане, нито неодобрение, просто някой ще помисли каквото има да мисли и ще ме подмине. Разбира се, също така и ще забрави.

Странното е, че професията ми изисква от мен същото - да изказвам мнение и често да не получавам обратна връзка за него. Явно обаче възприемам задълженията на работата като вид защита, а за другото чувствам, че е лично - това съм си аз, но под формата на профил.

Може би тук идва и колебанието: ако това все пак съм аз, значи избирам да не съществувам.

Всичко, което правя, хубавото и лошото, което се случва, остава споделено с хората, които виждам, и това е. За останалите то не съществува. Аз не съществувам.

Веднъж казах на някого, че миналата година съм била кума, и той възкликна: "Наистина ли, нищо не съм видял да си споделяла?".

Помислих си, че днес интернет подменя някои значения - да "споделяш" например вече се "вижда", а не се "чува". Това, че го казвам сега, година по-късно, вече не значеше нищо.

Лошото е, че моето отсъствие от голямата стена не е бунт срещу всичко това.

Напротив - аз съм като жената от онези "мемета", които се шегуват, че хората, които не публикуват, сякаш зяпат от една шахта и на всичкото отгоре са доста зловещи.

Лошото е, че вместо да се оттегля напълно, аз по цял ден мълчаливо присъствам в това алтернативно ежедневие и мисля за мненията на всички, изказали се по всякакви въпроси.

Съвсем скоро напълно непозната за мен жена беше разказала как е изгубила детето си и страда. Ден по-късно споделяше картинки и вицове. Усетих смътно, че я съдя, когато си спомних колко далеч е нейната празна детска стая от всичко това, което аз виждам. Това няма да се промени никога.

Човек би казал, че може би по това Facebook прилича на литературата - написаното там се чете анонимно и изисква от другия да споделя. Може би обаче повече прилича на записки от дневник - някои знаят как да разкажат живота си, други - не. Трети не са се и опитвали.

Иначе след срещата с онази моя позната се прибрах и реших нещо да публикувам, да покажа, че съществувам. Понеже снимам, публикувах няколко мои кадри и зачаках. Нямаше реакции. "По-добре да ги изтрия, но какво ли ще си кажат онези, които вече са ги видели и после разберат, че съм ги махнала?". Ето го и първия лайк, после втори, трети...

На другия ден срещам приятел. Едната снимка му допаднала, мислел да си я принтира и да си я сложи в стаята. Казва ми: "Хареса ми, ама щеше да ми хареса и без да знам кой е авторът". И си викам: "Ей това е самата истина - никой не мисли за теб толкова, колкото си убеден, че мисли". В истинския живот съм го разбрала, остава да го разбера и в този тук.

---

Името на автора е сменено по негово желание.

Най-четените