Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

И пак: "Бяла роза" не е народна песен

И пак: "Бяла роза" не е народна песен Снимка: pixabay

Преди месец бях на сватба и познайте какво? Нямаше "Бяла роза"! Точно така, тя беше умишлено пропусната от плейлистата на диджея и то по желание на младоженците.

Трудно бих могла да изразя щастието си от този факт на фона на множеството разочаровани фенове на песента, които биха заключили категорично, че без нея сватбата просто не е сватба.

Незнайно как "Бяла роза" с лекота успя да се превърне в "олицетворение на българщината".

Без нея вече не минава нито едно семейно тържество, фирмено парти или рожден ден, разполагащи с достатъчно пространство, на което да се друсне едно дълго кръшно хоро.

Моето усещане за песента обаче силно се разминава с това на повечето хора. Когато я чуя, по-скоро излизам от помещението, отколкото екзалтирано да се затичам към играещите.

Проблемът идва от това, че се занимавам с народна музика и танци от дете и наистина ги обичам. А за мен "Бяла роза" е всичко друго, но не и народна песен. 

Ритмите на "Бяла роза" напомнят за онези хороводни песни, на които не се знае кога ще им излезе краят, но за щастие нейният случай не е такъв и трайността ѝ е малко повече от четири минути. Тези тежки четири минути, в които ме заливат едновременно гняв, тъга и разочарование.

Много хора сигурно биха се изненадали от факта, че това не е народна песен, тъй като тя е истински фолклорен хибрид, но клонящ повече към едни други по-южняшки ритми, известни в България като чалга.

Това усещане се засилва от не дотам типичните "български" инструменти - кларинет, синтезатор и рототоми (онези адски досадни барабанчета по дискотеките), каращи те повече да разклатиш рамене и ханш, отколкото да изтанцуваш някое хоро.

Междувременно непрекъснатото парадиране, че авторската песен на Славка Калчева, е излязла сякаш от сборниците с автентичен фолклор, меко казано ме влудява. Тя е всичко останало, но не и това.

Накратко - няколко са белезите, по които може да се разбере произхода на народната песен.

Един от тях са думите в текста, носещи специфичния диалект на региона, от който са произлезли. Това е и основен белег, с който лесно може да се разграничи дали песента идва от района на Самоков, Плевен или Варна, тъй като на всички тези места тя звучи различно.

Другото е музиката. Към обработката на песенния фолклор трябва да се подхожда внимателно, за да се запази автентичното звучене на дадената фолклорна област. Съответно, този който прави аранжимента, трябва да има усет за тези неща. А и да не забравяме инструментите, които в отделните региони са различни - някъде преобладава тамбурата, а на други места - гъдулката.

В противен случай резултатите са налице и песни като "Бяла роза" и куп други от нейния тип, които не принадлежат на нито една от фолклорните области, звучат като една голяма мешавица. С две прости думи - не фолклор, а поп-фолк. 

За това обаче не са виновни хората, които слушат и предпочитат хибридната народна музика. Все пак тя е направена за забавление и по-разкършените ѝ ритми го подсказват.

Аз нямам против това, защото всеки е свободен да харесва каквото си поиска и да отпусне душата си по свой собствен начин.

Проблемът тук е в това, че заради многобройните подобни на "Бяла роза" песни, които отново дебело ще подчертая са авторски, се размива онази тънка граница, която застрашава истинския традиционен български фолклор да остане завинаги в миналото.

Днес почти няма човек, който да не знае поне малка част от текста на песента, но вече малцина са се вслушвали в мелодичните думи на народните певици Верка Сидерова и Вълкана Стоянова. И техните песни са имали подобна на "Бяла роза" съдба - били са популярни, а хората с трепет са очаквали да поиграят, но без пошлост и хвърляне на салфетки.

Всеки е свободен да харесва каквото си иска, но спрете да ни натяквате, че "Бяла роза" е българска народна песен.

Най-четените