Имате ли понякога чувството, че политическата прослойка у нас (умишлено не употребявам думата "класа") живее в отделен свят, далеч от тези на останалите граждани на България? Че приоритетите им са много по-различни от това, което може да бъде прието за всеобщ приоритет?
Не че това е необичайно явление по света, но не се усеща така рязко, когато е добре замаскирано.
В последните дни от ноември 2022 г. никакво замаскиране не помага - докато растящите цени (в комбинация със задаващите се празници) карат българите да се взират в настоящето, по върховете на партиите гледат няколко месеца напред - към евентуални следващи предсрочни избори.
Така са се вторачили в тази възможност, че не могат да видят какво се случва извън партийните централи и Народното събрание. Или просто не им пука, докато се чудят как за пореден път да минат (да се разбира и в сексуален смисъл) през Изборния кодекс, че да им е най-удобен за следващите избори.
Алчност за власт при растяща сиромашия. Но власт не сега, а догодина.
Спорове за машини, кодове и хартиени бюлетини са акцент в комуникацията между политически лидери, а партийни глашатаи от екрана се опитват да прокарат тезата, че това е най-важната тема. Междувременно, заради споровете всеки изминал ден възможните конфигурации за редовно правителство намаляват.
В тази ситуация аз, вие, всички все повече усещаме инфлацията върху джобовете си. Излизаме от магазините с торби, които далеч не са така пълни, както бихме очаквали за парите, които даваме. И нормално - ръстът на инфлацията изпреварва този на доходите.
Влизам онзи ден в кварталната бакалия и докато пазарувам, с магазинерката - жена на над 65, преживяла съзнателно няколко икономически кризи повече от мен - се заговаряме за цените.
Показва ми някакви сладки - производство на по-малък цех из страната, не на популярна марка, в прозрачна пластмасова кутия с един семпъл етикет отгоре. От типа, който пенсионери се осмеляват да купят, за да се порадват и те на малко сладко. Или от типа, който носите на помен.
Покрито е само дъното на кутията; тя изглежда някак празна, куха. Цената обаче върви нагоре.
Тези сладки, обяснява ми магазинерката, струваха 2,50. Сега са на цена 7,50 лв. А не е да кажеш нашата надценка да е по-голяма, допълва. Продават ли се, питам.
"А, продават се...", клати глава. "Взех само 2 кутии тоя път. Едната я купи една жена, другата не знам какво ще я правя."
Сладките са просто пример. Колегата ѝ, няколко дни преди това, изненадано ми сподели, че това е първата седмица от много време, в която не му се налага масово да сменя етикети, заради пристигащи на по-висока цена артикули. Не че пак не е сменял, просто не е било масово.
Та в тази приказна, предколедна пазарна среда, в която си живеем, все още нямаме редовно правителство, макар от изборите да минаха почти 2 месеца. То дори мандат няма връчен - накрая президентът ще го даде едва ли не като коледен подарък, ама от безсмислените.
На партиите им е по-интересно да се карат с машини ли да гласуваме, с хартия ли, с двете ли, машините да имат ли смисъл или да са просто принтери...
С други думи, всяка партия се бори за вариант, който според нея ще ѝ е от най-голяма полза на избори догодина (ако историята ни учи на нещо, то е, че най-често промените в ИК се оказват в ущърб на този, който ги е въвел - за справка, приемането и последвалото премахване на частичния мажоритарен вот от изборите 2009 г.).
Същевременно бягането от отговорност в случая е повсеместно. Властта не е цел сега, защото върви първо, с много компромиси за формирането на кабинет и второ, с много проблеми за решаване.
Вместо да се търсят варианти за правителство - пък било то и "експертно", "надпартийно" или каквото друго оправдателно име измислят, което правителство да се заеме с предложение за бюджет, икономически, енергийни и социални мерки, погледите са вторачени в ИК и следващите, пети поредни избори.
За партиите, на които не им хареса последното раздаване, е по-лесно и изгодно да се надяват на по-добра ръка при следващ вот.
Но до такъв вот има поне няколко месеца, в които Българя и всички ние в нея очевидно ще продължаваме да се носим по течението, докато торбите ни стават все по-леки.
А там, "горе", явно са на принципа: "Като хлябът е скъп, ще ядат бюлетини".
