Аз кринджвам. Ти кринджваш. Той кринджва. Ние кринджваме. Вие кринджвате. Те кринджват.
Да, глаголът не е български, но ако се заслушате в някой тийнейджър или 20-годишен младеж, ще го чуете. Подобно повечето нововъведения в разговорния език, и той идва от английски, като за него речника казва, че се превежда "потъвам вдън земя от притеснение".
Но зад "кринджвам" има толкова повече емоционално насищане.
Седиш с вашите в хола и гледате заедно романтична комедия, когато изведнъж двойката започва страстно да се целува на екрана... и ти кринджваш.
Лежиш си в леглото. Обръщаш възглавницата на студената страна. Точно си се приготвил да заспиш. Започваш да броиш овце, но в главата ти вместо четириноги преживящи бозайници започват да изплуват срамните спомени от девети клас, когато си се опитвал да сваляш Мимето от съседната паралелка, и си ѝ разказвал вицове за Иванчо и Марийка, за да се зарадва, че името ѝ се споменава. И кринджваш.
Возиш се в метрото и най-спокойно си слушаш музика, когато осъзнаваш, че толкова си надул звука на слушалките си, че вече всички в радиус от 3 метра слушат песента заедно с теб. И кринджваш.
Излиза ти "спомен" във фейбсук от преди 7 години и започваш да си разглеждаш старите снимки. Познай - става ти криндж, докато си мислиш как може да си бил толкова малък и тъп.
Емоцията е ясна. Дефиницията ѝ - не точно.
Когато кринджваш, хем ти е неловко, хем се чувстваш засрамен, защото или си видял резил, или ти си го причинил. И в двата случая следва едно безмълвно и дълбокомислено споглеждане, по време на което искаш да се изпариш. Социално неудобство в чист вид.
И ако сред други хора в повечето случаи можеш да се изнижеш тихо и кротко, когато кринджваш насаме със себе си, няма как да се измъкнеш от това усещане.
Дори на лингвистично ниво, всички кринджваме. В живота също, и то почти ежедневно. И това е напълно окей.
Когато бях малка, се опитвах да се скрия от сянката си, защото ме плашеше, но в крайна сметка спрях да го правя. Така преди известно време свикнах с факта, че доста често ставам за резил.
В момента, в който спрях да го отричам и замаскирам, проклятието на сеира стана дар. Сама си станах смешна. Даже усетих почти метафизичната "непосилна лекота на битието", за която пише Кундера.
Простичко казано, кринджът ме освободи.
Освободи ме от позьорството, от желанието да искам да съм от "готините", които никога не стават за резил. Научи ме, че обичам сеира и сеирът обича мен.
Предполагам, че това е универсалната рецепта - да се изправиш пред страха си, който в случая е доста абсурден и прекалено лесно преодолим.
Не бягаме толкова от срама, колкото от факта, че всички сме еднакво смешни и нелепи в опитите си да бъдем сериозни, което е доволно скучно - за мен да си безинтересен е по-лошата опция от това да си зарадвал хората с резила си.
Добрата новина и в двата случая е, че никой няма да запомни нито един от двата модела на поведение.
Много дълго време ми отне да разбера, че хората обичат "да си гледат в пъпа" и изобщо да не отделят енергия да мислят за обкръжаващите ги, съответно и за това как са се излагали другарите им.
Всичко е окей - нека продължаваме да караме другите и себе си да кринджваме на воля.
Разкажете пак някой друг тъп виц, снимайте сутрешното си кафе, споделете колажа, на който има комбинация от рози, тигърчета и надписи от сорта на "С пожелание за успешна седмица!".
Насреща съм да кринджвам с вас.
