Последното, което си спомням ясно, е как седя пред дебелия монитор на стационарния си компютър у нас и чакам 40 минути да се свали една песен от "рафтър-дата-бе-ге". Включена съм в Интернет с модем. Седя, чакам и не бързам, а през прозореца се чуват пролетните викове на превъзбудени хлапета.
После внезапно глас отгоре изкрещя "Старт!" и всичко се забърза. Скоростта набра толкова бързо, че всичко наоколо се разми, имам непрестанно сърцебиене, нон-стоп ми се вие свят.
Животът прилича на ролъркоустър, изпуснат от контрол. Всички тичат, всички закъсняват. Ледниците се топят бързо, интернетът е високоскоростен, всяка песен и всеки филм са на секунда разстояние, но нямаме време да изслушаме цялата песен или да изгледаме целия филм, защото закъсняваме.
И въпреки че пандемията спъна целия тоя трескав устрем, отвътре продължаваме да тичаме, защото ако си спомняте, когато Къци Вапцаров въртеше колелото на късмета, то не спираше веднага и рязко, продължаваше да се върти, дори след като ръката, която го е завъртяла, отдавна е далеч.
На този размазан, високоскоростен фон на живеене, не е странно, че преди няколко години италианската асоциация "Изкуството на бавния живот" предложи да се честват бавните обороти и обяви 26 февруари за Международен ден на бавното живеене.
Сега освен Ден на Кюстендилската череша, Ден на хората с акне и Ден на междувидовия секс, имаме и Ден на бавното живеене, на който да се сетим, че "бързата работа е срам за майстора" и че ако спрем за малко, можем да видим някакви неща, които иначе си остават невидими.
Сещате се, онези, които хората наричат "малките неща", а те всъщност са големите: потъването на слънцето в окървавения хоризонт, играта на федербал с детето, яденето на първата джанка за годината, мъркането на котарака... такива работи.
Странно е да наричаме бавното живеене "изкуство" и "умение", при положение че някога това е бил единственият начин на живот.
Но "някога" не са имали плейстейшън, Netflix и кина, така че нищо не е черно-бяло. Eдно е сигурно: ако искаме да сме с една идея по-малко невротични и с още една идея по-спокойни и заземени (а това е по-хубаво от "щастието"), е желателно да усвоим донякъде изкуството на италианското "dolce far niente" и пловдивското "бича айляк". Ето как:
Нормални обедни почивки
Имах познат, който си взимаше има-няма между 3 и 4 часа обедна почивка. Сядаше в някоя кръчма в близост до офиса, изпиваше 4-5 големи бири, натъпкваше се с пилешки сърчица и се връщаше на работа. Уволниха го. Така че нямам предвид това.
Но освен ако не сте сърдечен хирург по време на операция, космонавт по време на изстрелване на ракетата или журналист по време на избори, спокойно може да си вземете цял един час обедна почивка.
Да седнете, да обядвате нормално, да изпиете чаша вино, да излезете малко навън, ако няма ураган или някакъв друг апокалипсис. Много е вероятно да не стане нищо фатално, ако си ползвате цялата обедна почивка, която ви се полага. А ако си разпределяте времето нормално, работата ви няма да пострада по никакъв начин.
Безцелни разходки
Не всяко излизане трябва непременно да има цел. Жан-Жак Русо е мислел докато просто се е разхождал безцелно из парижките улички и женевските паркове. Вярно, през 18 век не е имало коронавирус, но ако Русо беше излизал, само за да си купи тоалетна хартия и спирт, вероятно мелодрамата "Пигмалион" нямаше да съществува и театърът днес нямаше да е това, което е.
Така че излизайте на разходка, ходете бавно, оглеждайте се около вас, бъдете интроспективни, идете навътре към себе си, където обикновено не смеете да поглеждате. Може да се окаже, че там няма само чудовища, а се срещат и ангели.
Библиотеки
Помните ли онези овехтели места, на които е прието да се мълчи и навсякъде има книги? Казваха се библиотеки и човек можеше да отиде в тях, да седне и да чете комикси цял следобед. Там времето се оттегляше нанякъде и наставаше блажен вакуум.
И беше супер, дори не само за смотаняци, книжни плъхове и странни деца като Бастиян Балтазар Букс, които бягат от физическо, за да четат приказки. Ако искате да се върнете във времето и да спрете за малко, защо не пробвате с някоя библиотека? Какво толкова може да стане?
Кафенета
Скоро, ако не ни мине котка или ковид път, заведенията ще отворят врати. Защо не го отбележите като прекарате една цяла сутрин в някое кафене и бавно пиете кафе, фреш, спрайт или евтин ром от пластмасово патронче, скрито в джоба ви? Някога кафенетата са били културни средища и място на обмен на идеи между интелектуалци, а и на усамотяване, когато е било нужно и желано.
Най-старото кафене в Париж, например, е привличало клиенти като Дени Дидро, Бенджамин Франклин и Волтер. Айнщайн и Кафка с часове са висели в кафене "Лувър".
А Моцарт и Бетовен са киснели във "Фрауенхубер", най-старото виенско кафене, открито през 1788г. Кафенетата по "Витошка" може и да не носят същия артистичен, бохемски и интелектуален дух, но също са готови да приемат всички бъдещи Моцарти и Волтери.
На пейка в парка
Пейките в парка традиционно събират шумни, разгонени тийнейджъри, изнервени и преуморени майки с малки деца и тук-там по някой възбуден ексхибиционист с черен шлифер. Но на някои пейки в по-затънтените места на градските паркове, може да срещнете самотни хора, които четат книга, бъркат си в носа и на практика бичат айляк.
Бъдете като тези хора. Практикувайте безопасен ескейпизъм с четене на художествена литература на въздух. Дори да има по някоя и друга фина прахова частица, за малко поставете мозъка си пред белите дробове.
През последната година той навярно е страдал значително и е време да му обърнете внимание. Дишайте. Издишайте. Вижте как светът минава покрай вас. Станете част от него. Бавно. Като преяли охлюви. Като куци костенурки. Дишайте. Издишайте. Всичко (може би) ще бъде наред.
