Докато чаках метрото онзи ден, пронизителен звук от някаква машина беше обсебил цялата станция. Силен, боботещ, вибриращ, стържещ и след около 20 секунди - напълно влудяващ звук.
Започна да човърка мозъка ми до степен да запуша уши, да броя секундите до идването на влакчето, което да ме спаси, и да ругая общината (за да ми олекне).
Огледах се - половината хора, които чакаха метрото, бяха със слушалки и може би не чуваха силния шум. Другата половина също не даваше вид да обръща особено внимание на адския, доминиращ звук. Само аз бях запушила уши.
Замислих се - аз ли съм лудата? Прекалено невротизирана?
Или останалите са толкова свикнали с морето от сетивни стимули, което ни залива, че не забелязват шум, който вероятно е отвъд безопасните за слуха децибели?
Когато най-накрая влакът дойде и милостиво ме отдели от дразнителя, срещу мен седяха мъж и жена с увреден слух. Общуваха със знаци и изглеждаха най-спокойните, отпуснати и усмихнати хора във вагона.
Как ли биха реагирали, ако изведнъж се озоват от тихия си свят в това, което е ежедневие за останалите?
Рядко си даваме сметка за огромното, смазващо количество сетивни стимули, на което сме подложени, а често и сами се подлагаме. То е ненормално голямо и дава своето отражение - отново без обикновено да го осъзнаваме.
Да вземем може би най-незабележимото сетивно замърсяване - звуковото. Хората, които живеят и работят в голям град са подложени на адски много шум - трафик, музика, машини, уреди, офисни звуци, говор, крясъци и какво ли е още не.
Постепенно мозъците ни свикват с непрекъснатия фонов шум до степен, че не познаваме тишината и тя ни плаши. Освен че високите децибели увреждат слуха, постоянното излагане на много шум е и стрес за организма.
Вероятно за доста от нас умората, напрежението, тревожността, безсънието и дори високото кръвно и честите настинки донякъде се дължат и на безспирната олелия, която минава през ушите ни.
Но не е само това. Прекалено многото визуални стимули имат същия ефект.
Постоянно сме пред екрани, пред очите ни щъкат безспир хиляди изображения, ярки светлини и отблясъци, виждаме стотици хора, минаваме през тълпи - отново огромно количество информация, която мозъкът, ще не ще, обработва.
Това не уморява само очите, то изцежда емоционално и физически. Неслучайно доста хора реагират остро например като попаднат в тълпа, или искат да избягат от стаята, ако много хора започнат да говорят наведнъж; или едва издържат като пешеходци на светофара насред натоварено кръстовище.
Нарича се сензорно претоварване - мозъкът получава повече информация, отколкото може да обработи, и реакцията е от закриване на ушите или очите до страх, тревожност и раздразнение.
Да не забравяме и останалите сетива - колко влудяващ може да е тежкият парфюм на колежката или некъпаният господин в градския транспорт, случайният допир с непознати на улицата и дори погрешка изяденият бонбон с омразния лакриц.
Всеки ден ние, градските хора, подлагаме мозъците си на сензорно претоварване.
Прибираме се претрепани у дома и приемаме, че сме изцедени единствено от работа. Сипваме си чаша вино или повече, пльосваме се на дивана пред телевизора с телефона в ръка, уж отказвайки повече контакти със света, или обратното - изкарваме си го на партньора или децата.
И цяла вечер продължаваме да стимулираме сетивата си, смятайки, че така си почиваме. Трудно заспиваме, а на сутринта първото, което чуваме, е най-омразният звук - на алармата. И всичко започва наново.
В пещерата ли да се върнем или на село, където няма какво да се прави, сигурно ще кажете вие. От телефоните ли да се откажем, от работата или от филмите?
А защо не? Не напълно, а за няколко минути или часа. Всеки може да си подари малко тишина и естествени гледки, бягайки в ъгълче в парка, прекарвайки ден сред природата или просто на спокойно място.
Всеки може да се отдели от телефона си за поне няколко минути и да се научи, че да не правиш нищо не е скука, а умение да си почиваш и зареждаш.
Дайте малко почивка на сетивата си и те ще се отплатят пребогато. Дори може да накарат градът и работата да не изглеждат толкова ужасни, колкото са били съвсем доскоро.
