Доколкото се сещам никой от познатите ми не членува в профсъюз. И не само аз.
Въпреки това синдикатите претендират, че ни представляват и се борят за интересите ни; те заемат единия връх в триъгълника, известен като Национален съвет за тристранно сътрудничество.
Тристранното управление е перспективна социална форма - въпреки че българите имаме лош опит с Тройната коалиция. Триъгълникът като модел за вземане на важни решения в държавата трябва да се запази. Но се съмнявам, че точно синдикатите трябва да са на върха.
Що се касае до другите два върха, държава и работодатели, те имат много сериозен интерес да преувеличават ролята на иначе слабите синдикати в "социалния диалог".
Синдикати - или Дисникати?
Синдикатите съществуват заради експлоатацията на труда; без експлоатация синдикатите биха изчезнали. Затова със самото си съществуване синдикатите узаконяват експлоатацията.
Синдикатите са обречени да изчезнат по тази и още много причини. Многобройните еднолични търговци и семейни бизнеси, които са гръбнакът на всяка икономика и съответно трябва да се множат и насърчават, постепенно опразват синдикатите от съдържание и легитимност.
Информационният характер, който икономиката постепенно придобива, директно руши синдикалните фундаменти. Професиите се фрагментират и виртуализират, понятията работно място, работно време и трудови усилия придобиват нови измерения. Да сте чували за "профсъюз на програмиста" или за "Обединени Интернет синдикати"?
Новите професии изискват все повече експертни знания. Какъв контрол може да упражнява работодател, който не разбира как служителят стига до крайния резултат? Докога такъв работник ще остава „просто работник"? Отживелица са не само синдикатите, а самият модел "работодател - работник".
Следвайки стръмните завои на спиралата, постепенно се връщаме към Средновековието. Бъдещето на организациите на трудещите се не е в масовите сдружения, а в истински професионални гилдии - представляващи компетентно интересите и проблемите на една професия или дори на определено специално умение. Синдикалистите - представители на работническите маси ще изчезнат, тъй като скоро няма да има какво да представляват.
Въпреки това, правителството и работодателите държат в така наречения социален диалог да участват и уж защитниците на работниците. От това губят предимно работниците, тъй като вместо да защитават техните каузи, синдикалните лидери движат своите политики: стремят се да запазят и увеличат изплъзващото им се влияние. Като работят предимно за своята популярност, синдикалистите са герои, но не на труда, а на "Уолт Дисни".
Губим ние хората, защото в триъгълника на социалната комуникация на нашето място, там където трябваше да бъдем ние, стоят хора и организации, ирелевантни на нашите проблеми. Докъде падна културата: говори се за "тристранен диалог". В диалог участват само двама! Но грешката е вярна: в нашата тристранка няма трети играч.
Работодателските организации бележат прогрес
Как се финансират синдикатите? Нелогично е държавата да ги подпомага материално - както се прави у нас - тъй като това е скрита форма на отказ на държавата да изпълнява своите социални функции. Държавата удря едно рамо на синдикатите, за да може после да поеме ролята на съдник в конфликта - природен закон между работници и работодатели.
Повтарям: държавата използва синдикатите, за да се отърве от социалната си функция. Не някакви си там синдикати, а точно държавата има ангажимент да се грижи за правата на гражданите, включително за правото на труд. В момента НСТС е бутафория.
Докато работодателите са добре организирани, профсъюзите не са. Те разчитат на масовия, стихийния ефект. Никак не е случайна паразитната фраза сред българските синдикалисти "да седнем на масата да се разберем": работникът като маса, като тълпа, като тихо зреещо недоволство - това е инструментът, с който профсъюзите работят.
Не е ли логично, че ако няма проблеми, синдикатите ще загубят важността си и затова за тях е добре дошло периодично да изникват проблеми? В същото време добрата организация на работодателите в България вече започва да дава положителни ефекти. На първо време в разчетите: работодателите се научиха да анализират икономическите данни по-добре от държавата, те дори вече изготвят и нови показатели.
Още по-важно е, че българските работодателски организации узряват за идеята за бизнес среда. В позициите им има повече селективност. Работодателите разбраха важността на квалификацията и затова са за нарастващи публични разходи за образование. Говорят срещу бюрокрацията в държавата и се стремят към политическа и макроикономическа стабилност.
Постепенно работодателите действително се превърнаха в конструктивен партньор във воденето на икономическа политика. Те разбраха, че всички сме в една лодка и за да доплуваме до брега, гребците трябва поне да бъдат нахранени.
А при синдикалистите няма прогрес - вече втори век те продължават да свирят на струната на недоволството. Но уличните протести за една изгубена кауза са напълно безполезни. Дори да получат някакви отстъпки от правителството, те ще са временни. Проблемите ще останат - и с тях хлябът на синдикатите.
В полите на зимата и пред лицето на нови масови уволнения, в сряда профсъюзите без проблем ще изкарат няколко ядосани хиляди души на протест в центъра на София. Но с каква цел? Предимно за да напомнят за себе си. Това е много деструктивна политика.
Ловци на недоволство
За всеки българин с основна икономическа култура е ясно, че държавната структура БДЖ не доставя на хората качествени услуги, а харчи много пари - които няма. Ясно ни е също, че в пенсионната система има хроничен недъг. Спорно е, че избраната за тези проблеми политика е подходяща - правителството работи на парче и прави "реформи" с идеята само да върже бюджета. Големите работодатели пък се радват на прекомерен комфорт и остават ненаказани, че не внасят дължимото в осигурителната система. Основание за недоволство има.
Но профсъюзите с шума си само пречат да се изясни тази ситуация. Те се явяват борци за права, които не се полагат по право. Те изземват протестната функция в обществото и като не могат да я насочат в правилната цел, допринасят за социалното отчуждаване на българския работник, с което се явяват и инструмент за осигуряване на правителствения комфорт.
Виждаме колко влиятелен е протестът дори на малцина, когато се борят за нещо справедливо. "Окупантите" в милионните градове, или пък нашите природозащитници, рядко се събират повече от хиляда - и въпреки това пълнят заглавията на новините, защото позицията им е чувствителна. Но когато каузата е безсмислена и най-многолюдните протести са безсилни.
Не виждам кауза в борбата на българските синдикалисти. Ако повод за протеста им е неравенството, нека издигнат своите конструктивни предложения за данъчно преразпределяне. Ако поводът е бедността, нека споделят откъде да вземем пари и на кого и как да ги дадем. Ако се борят за запазване на работни места, да проучат производителността на труда и нормата на печалбата на капиталиста. Да посочат конкретни имена и да представят доказателства за злоупотребите, които са публична тайна.
Но те не правят нищо подобно. Те са просто защитници на статуквото, тоест на българската масова бедност.
Поводи за протест срещу политиката на правителството има. Но синдикатите нямат легитимността да олицетворяват това недоволство. Те не са представителни за работещите хора, най-малкото защото в профсъюзи членуват под 30% от работещите българи. Профсъюзите не знаят срещу какво да насочат стрелите на протеста, още по-малко знаят какво биха искали да се промени.
Политически трик бе да се вмени легитимност на синдикатите в "социалния диалог". Защото така управляващите създават впечатлението, че решенията се взимат в солидарен режим. В действителност социалните и синдикалните интереси се разминават; истинските причини за недоволство, както и възможните решения за проблемите, се изместват от публичното съзнание. Никой няма да пострада и всъщност ще е добре, ако народът изпусне малко парата.
Златният триъгълник
Погледнато чисто математически, поддържането на равновесие между три подвижни и независими елемента е трудно. Теорията на игрите най-дълго умува тъкмо върху играта с трима играчи. Заключението на родоначалниците на това научно направление - Фон Нойман и Моргенщерн - е че играта с трима има своята стабилна развръзка, когато двама се съюзят и притиснат третия в ъгъла, поддържайки го на минимум ресурси, като разпределят помежду си печалбата от слабака.
Много вярно решение предвид българските условия. Точно така направиха държава и работодатели със синдикатите у нас. Но това математическо решение от 1944 г. не удовлетвори изследователите в теорията на игрите през следващите десетилетия. Постепенно се наложи убеждението, че играта между трима в дългосрочен план е възможна само със сътрудничество - когато целта е не победа, а самата игра да продължи да се играе.
От социалната игра всички трябва да печелят. Разбираемо е и подпомагането на слабия играч: той е нужен, за да продължи играта с трима, защото с двама играта е по-бедна. Това сега може би звучи абсурдно, но ще дойде ден, когато работодател ще бъде самото общество, а работникът в триъгълника ще бъде връх, който съвпада с държавата.
Ще дойде ден - но докато вървим по пътя, белязан от разграничението между държава, работодатели и синдикати, само се отдалечаваме от него. За нас сега в пълна сила е агитацията, която облъчва народа от една мръсна стена в столичния квартал Борово: „Държавата ни продава на бизнеса с благословията на синдикатите".