За повечето хора терминът "дефлационна спирала" звучи като излязъл изпод кориците на някой научнофантастичен роман. За да разясним термина и неговото влияние, първо трябва да отговорим на въпроса какво е дефлация. Най-общо тя се определя като спад в равнището на потребителските цени.
Причините за това според икономическите закони могат да бъдат търсени основно в две посоки. Увеличено предлагане на блага в следствие на свръх производство и завишени спестявания, които са в следствие от песимистични очаквания за бъдещето, което води до намалено търсене на пазара.
Въпреки че за масовия потребител намалението на потребителските цени се приема като добра новина, защото с моментните си доходи е в състояние да си позволи да потребява повече блага, то при запазване във времето на този отрицателен прираст на цените, ефектът ще бъде отрицателен и за самия него. Със спада на цените "дефлационната спирала" се завърта. Вследствие на това се смаляват приходите и печалбите на бизнеса.
Техният спад се пренася върху инвестициите и доходите на населението като цяло, тъй като фирмите нямат възможност да плащат заплати на служителите си. Поради факта, че доходите са намалели, се намалява и търсенето на стоки и услуги, тъй като потребителите ограничават възможностите, с които разполагат, а от тук се снижават и цените. Продължителното действие на дефлацията води и до ръст в безработицата. Влизането в този самоподхранващ се процес може да доведе всяка икономика до депресия и за това правителствата се опитват да използват всички лостове и контролни механизми, с които разполагат, за да не позволяват появата на това явление.
Както обаче всички вече много добре знаем, между теорията и практиката обикновено съществуват разминавания, а в България понякога и пропасти. Въпреки че инфлацията поражда по-висока стойност, която се пренася в доходите на населението, пътят на дефлацията се оказва политически удобен.
Обещанието: "Ще намаля цената на тока, на водата, на горивата, на хляба ...", печели повече симпатии у избирателите, които не са имали щастието да учат икономика в гимназията или университета. Разбира се никой избирател не е и длъжен и затова се доверява на хора, които са учили и знаят какво правят.
Наскоро министърът на земеделието Мирослав Найденов се опита да запази изкуствено цените на хранителните продукти без промяна въпреки пазарните условия. Държавната комисия по енергийно и водно регулиране (ДКЕВР) оказва натиск върху цените на енергията, като по този начин забавя ръста им и не им позволява да се абсорбират плавно в икономиката като се пренесат в повишени доходи.
Така се стига до моменти като това лято, в които административният натиск не можа повече да удържа цените и те шоково отскочиха. Един от дефектите е, че през годините, в които увеличението е било минимално, потребителите са правили планове за бъдещето си на база именно доходите и разходите. Например при поемане на задължения, които са разсрочени във времето, предизвиканото шоково поскъпване на енергията може да доведе до несъстоятелност не само на потребителите, но и на икономиката.
Защо обаче се получава това разминаване между ефектите на дефлацията и инфлацията в политическия език?
Отговорът е прост - ниски доходи.
Защо доходите са ниски при положение, че по-високата стойност на цените ще доведе и до увеличаване на доходите?
Отговорът е, че всъщност малка част от населението на страната получава доходи на база логиката на действаща пазарна икономика. Администрацията например получава законово определени доходи, в които не се предвижда намаление. За това и докато икономиката на страната растеше в годините преди кризата и заплащането на труда също, заплатите на чиновниците се увеличаваха с непривлекателно малки, но стабилни темпове. Днес обаче те могат да разчитат на продължаващо увеличаващи се доходи и на сигурни работни места.
Основната причина, обуславяща дефлационната политика, не са обаче само административните чиновници. Към тях се причисляват и над 2 милиона пенсионери, които не са на пазара на труда. Те не могат да се възползват от увеличени работни заплати при възход на икономиката, а получават правителствено определяни доходи. Тъй като обаче държавата не може да осигури високи доходи на всички, политиците често се опитват да пригодят потребителските цени според тях. Тези две групи притежават нещо, от което политиците се нуждаят - право на глас.
Разбира се, в увеличението на доходите на най-уязвимата част от българското население няма нищо лошо или спъващо икономическото развитие на страната. Проблемът е, че политиките за увеличение на стандарта на живот се базират именно на комбинация между правителствено увеличени пенсии и правителствено намалени потребителски цени.
За да се увеличат приходите на държавата, а оттам и тя да разполага с ресурс за увеличение на пенсиите, трябва да се разчита на комбинация от добре изградена и методично следвана пенсионна система и увеличение на доходите на работещите. Реализацията на двете цели обаче изисква не само дългосрочна визия, но и изпълнението на стратегии с над 4-годишен времеви хоризонт. Именно това се оказва най-големият страх в политиката - да се предприеме ход, който да не донесе моментни дивиденти.
Лутайки се между опитите икономиката да се ползва за политика и политиката за икономика, страната продължава да изпада все повече от картата на инвеститорите. Управлението на пазарна икономика с непазарни методи няма как да доведе до увеличение на доходите на работещите, а ресурсът за увеличаване тези на пенсионерите се изчерпва. Така шансовете в предизборните кампании през следващата година отново да чуем обещания, че ще се намали цената на това или онова, се запазват високи.
