Преди хилядолетия котките са се присламчили към хората, защото ние сме отглеждали и складирали зърно, а зърното е привличало гризачи.
От също толкова отдавна гризачи има и другаде - на корабите на хората, с които те са плавали месеци наред и е трябвало да носят и складират провизии. Затова макар и котките да не обичат вода, дълго време са били задължителна част от екипажите.
Моряците са имали нужда от този хищник, който да пази храната и корабните въжета от мишките, както и самите хора от болестите, които разпространяват гризачите.
Котки-моряци е имало още в древен Египет и те са придружавали хората на корабите почти от първия момент, в който и ние сме навлезли в моретата, припомнят от Американския военноморски институт.
Така всъщност и самите котки са се разпространили по цялото земно кълбо - по вода. Предполага се, че викингите също са плавали с котки на борда, а четириногите са били свидетели от първо лице и на Великите географски открития.
Животните, естествено, са осигурявали и компания на моряците по време на дългите самотни плавания, а хората на борда дори са ги използвали като барометри. В древността те са вярвали, че опашките на котките могат да влияят на времето - ако те ги размахват, значи идва буря.
По-късно това се потвърдило - животните потрепвали с опашка, усещайки падане на налягането, което пък често значи промяна във времето.
Това е така, защото котките имат изключително чувствително вътрешно ухо, което им помага за ориентацията при приземяване - на него се дължи това, че те никога не падат по гръб. Затова и стават по-нервни и неспокойни при появата на по-ниско атмосферно налягане.
Макар и да не обичат водата, четириногите са идеално приспособени за живота на кораб.
Тяхната диета там е същата като на сушата - риба и гризачи, които им осигуряват всички необходими за пълноценен живот хранителни вещества - за разлика от хората например, които са страдали от скорбут по време на дългите плавания заради липсата на достатъчно витамини.
Дълго време - допреди по-малко от 100 години, котките са били най-евтиния и ефективен начин да се опази храната, инвентара и дори документите на корабите. През XIX век осигуряването на тези хищници за флота дори става организирано - правителството на САЩ започва да купува котки и да ги предоставя на военноморските сили.
По време на Първата световна война във Великобритания пък е разработена една от първите и най-мащабни програми за спасяване на бездомни котки. Животните са прибрани от улиците на градовете и предоставени на армията.
Когато котките получават "пагони" и стават официална част от флота, на големите кораби обикновено е имало над 20 животни, които е трябвало да делят територия.
Обичайно четириногите са обитавали трюма и по-долните части на корабите - далеч от шума на палубата, където можело да е и опасно - това все пак това са били военни плавателни средства. Любимото им място, естествено, е бил камбузът, и живеещите там котки са били най-дебели.
Някои са се мотаели и около каютите, където пък са се радвали на максимум внимание от моряците, а също и на хамаците им, които им помагали срещу морска болест - котките също страдат от нея.
Трим например е била котката на британския капитан Матю Флайндърс и го придружава по време на пътуванията му край бреговете на Австралия през 1801-1803 г, когато крайбрежието на континента е картографирано за пръв път.
Животното е любимец на екипажа и на самия Флайндърс, а като първата котка, обиколила цялото крайбрежие на Австралия, е описвана в редица книги и дори има статуи - включително и в библиотеката на Сидни.
Една от най-известните военновременни корабни котки е Блеки от британския боен кораб "Принцът на Уелс", участвал в битката за Датския проток във Втората световна война. С този кораб пътува и министър-председателят Уинстън Чърчил през 1941 г. за срещата си с президента на САЩ Рузвелт в американска военна база в Нюфаундленд в Канада.
Там двамата подписват Атлантическата харта - основата на антихитлериската коалиция.
Когато Чърчил се готви да слезе от кораба, Блеки се появява, а премиерът са навежда да го погали. Сценката се развива пред медиите и котката е увековечена. Блеки е прекръстен на Чърчил.
По-късно през 1941 г. "Принцът на Уелс" е потопен от японската армия, но котката оцелява и се озовава в Сингапур. Там обаче следите се губят.
Когато по време на войната норвежкият товарен кораб "Ринда" потъва след удар от торпедо, екипажът на спасителните лодки установява, че любимата им котка не е с тях. Те започват да гребат из морето през нощта в търсене на животното, докато не чуват жално мяукане в далечината.
След това всички са спасени от друг кораб - британски траулер, а котката остава на него и получава името Ринда.
Оскар, също корабна котка от времето на Втората световна война, получава името Непотъващия Сам, тъй като оцелява няколко пъти. Той е бил собственост на моряк от немския боен кораб "Бисмарк", който потъва през 1941 г. Котката обаче оцелява и е намерена да се носи на останките. Спасена е от британски военен и оживява и след още две корабни катастрофи - два удара от торпедо по два различни кораба.
Постепенно, след края на Втората световна война, котките започват да слизат на сушата заради появата на средствата за дезинсекция и дератизация.
Появяват се и по-стриктни международни правила за карантини и хигиена по морските съдове, които окончателно прекратяват дългата служба на животните на корабите. До 50-те години на миналия век повечето страни са позволявали котките да слизат по пристанищата, но после това става невъзможно заради изискванията за карантина.
За да не се стига до правни и дори дипломатически проблеми за капитаните, се налага флотът на повечето страни по света да се откаже от верните си другари.
Кралският военноморски флот сваля котките от служба през 1975 г.
