Когато стане въпрос за големите катастрофи на футболни мачове, запалянковците си спомнят най-вече за „Хейзел" и „Хилзбъро". Една друга ужасяваща история днес обаче е позабравена.
Това вероятно е най-зловещото живо предаване, излъчвано пряко по телевизията - пожарът на стадион „Валей Парейд" в Брадфорд, отнел живота на 56 запалянковци.
Драмата от 11 май 1985 г., по-малко от три седмици преди тази на „Хейзел", се случва в двубоя между Брадфорд Сити и Линкълн от третото ниво на английския футбол. Повече от 11 000 запалянковци пристигат на трибуните, за да видят как домакините от Брадфорд ще бъдат наградени с купата за шампион на дивизията. Заради тържеството много фенове са довели деца, жени и възрастни родители. Над 3000 от тях са с билети за централната трибуна, без да подозират какво огнено бедствие ги очаква.
В 40 минута резултатът все още е 0:0, когато коментаторът на излъчващата пряко двубоя телевизия „Йоркшир" Джон Хелм съобщава в ефир, че в един от блоковете на главния сектор нещо пламти.
Самата трибуна е дървена, както и покривът над нея. Още преди сезона пожарникарите са предупредили, че съоръжението не бива да остава в този вид, тъй като може да стане беля. На стадиона се пуши, а под сектора има огромно количество хартиени отпадъци, които може всеки момент да пламнат. Планира се изграждане на нова трибуна, само че след година-две.
Коментаторът Джон Хелм свидетелства: „Всичко тръгва от един мъж, пристигнал при сина си за този мач чак от Австралия. Този човек хвърля цигарата си и опитва да я загаси с тока на обувката. Само че фасът пада през един процеп под трибуната, където са боклуците..."
Минута по-късно същият човек усеща, че отдолу нещо се е запалило и дими. Отначало се опитва да го загаси, като излива през дупката чашата си с кафе, както и тази на сина си.
След като не успяват, отиват да уведомят един от стюардите. Само че на два метра и половина отдолу вече се извиват пламъци.
Зрителите наоколо първоначално усещат, че под краката им става горещо. Един хуква да търси пожарогасител, но не намира. Махнали са ги от съображения да не би някой по-темпераментен фен да почне да пръска по хората. Полицаите на мача уведомяват пожарната по радиото, че на „Валей Парейд" нещо гори и се налага спешно да дойдат.
За зла участ точно тогава задухва вятър, и огънят бързо започва да обхваща цялата трибуна. Пламъците вече ближат и козирката.
Разбира се, реферът Нормън Глоувър прекратява играта. Паникьосаната публика хуква да се спасява. За щастие, трибуната няма метални огради, макар и отпред да е висока около два метра, иначе трагедията е щяла да бъде изключително жестока, със стотици, ако не и хиляди загинали. Сега повечето хора успяват да скочат към терена. Бащи хвърлят отгоре децата си, после се спускат и те. Зрителите са напълно объркани - докато едни бягат от огъня, други подскачат, скандират и ръкомахат пред камерите с надеждата, че ще ги дадат по телевизията.
Някои хукват към изходите на главната трибуна, които обаче се оказват заключени. Не се виждат и стюарди. На няколко места успяват да разбият вратите и така оцеляват.
Други се връщат в пламтящия сектор, полузадушени от дима, за да търсят спасение към терена. Доста полицаи и зрители, както и футболистът на домакините Джон Хаули, показват безпримерен героизъм. С риск за живота си вадят хора от огъня. В евакуацията се включва и мениджърът на Брадфорд Сити Тери Йорат, чието семейство също е на трибуната. Друг от играчите намира начин да влезе в офиса, който е под сектора, за да провери дали няма някой там. Запалянковци, успели да скочат на игрището, помагат на тези, които се избавят последни от огнения ад, да угасят пламтящите си дрехи.
В това време пожарът вече е обхванал целия сектор. Пламти и дървената козирка, горящите отломки падат надолу. Огнеборците пристигат 4 минути след сигнала, когато цялата трибуна вече е в огън, а нагоре се извива черен дим на кълбета. Идват и линейки, които почват да откарват обгорени зрители към болницата. По-леко пострадалите търсят помощ в околните заведения, където по телевизията върви прякото предаване на трагедията.
Огнената стихия на „Валей Парейд" отнема живота на 56 запалянковци. От тях 54 са привърженици на Брадфорд Сити. Две от местата в автобусите с феновете на Линкълн остават празни.
27 души изгарят на изходите, още трима намират смъртта си при несполучлив опит да се измъкнат през тоалетните. Има и десетки смазани в навалицата. Половината от жертвите са на възраст под 20 и над 70 години. Най-възрастният от загиналите е 86-годишният Сам Фърт, бивш президент на Брадфорд Сити.
Други 265 зрители оцеляват, но с цената на различни по степен изгаряния и фрактури. Пожарът се явява най-лошото бедствие в британския футбол дотогава след трагедията от стадион „Айброкс" в Глазгоу, отнела през 1971 г. живота на 66 зрители.
Трагедията в Брадфорт води до дълбок потрес не само във футболния свят. Съболезнователни телеграми до семействата на жертвите изпращат папа Йоан-Павел II, кралица Елизабет II, британският премиер Маргарет Тачър, както и редица държавни глави от Европа.
Само 48 часа след пожара вече е създаден фонд за подпомагане на близките на загиналите, който набира повече от 3.5 милиона лири.
Организиран е и бенефисен мач между Англия и Германия. Ред артисти и музиканти също се включват в набирането на средства. 28 полицаи и 22 запалянковци получават ордени за проявена храброст. Властите в Англия забраняват пушенето на стадиони с дървени трибуни, а по-късно съоръженията в кралството са изцяло реконструирани. „Валей Парейд" отваря врати само година и половина след огнената стихия.
В последвалия съдебен процес е установено, че футболният клуб Брадфорд Сити и местните власти са допуснали „смърт чрез проява на небрежност". Отговорността е поделена „две към едно", като се доказва, че и двамата ответници са пренебрегнали противопожарните мерки въпреки предупрежденията и официалните писма на огнеборците.
Процесът тръгва с две тестови дела.
Първото е заведено Дейвид Бритън, полицейски сержант на служба в деня на трагедията. Другото е от мисис Сюзън Флетчър, която губи в огнения ад съпруга си Джон, 11-годишния си син Ендрю, братът на мъжа си Питър и техния баща Едмънд.
Впоследствие още 152-ма ищци получават от съда обезщетения на обща стойност 20 милиона лири, които са покрити от застрахователната компания. Два мемориала напомнят и до днес за злощастната съдба на онези 56 футболни запалянковци, тръгнали на мач, за да не се приберат у дома никога повече.
