Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Черната газела, или най-бързата жена през 60-те

Уилма Рудолф печели четири олимпийски медала (три от които златни и по време на Игрите в Рим през 1960 г.) в рамките на две олимпиади
През 1960 г. печели златен медал на 100 м
Както и на 200 м
След това - се качва на най-високото стъпало на почетната стълбичка и с щафетата на 4х100 м
Рудолф става първата спортистка с три златни медала в рамките на една олимпиада
На 14 юли 2004 г. американските пощи пускат специална марка в чест на постиженията й
Татяна Макфадън е носителката на наградата от фондацията за кураж на Уилма Рудолф за 2015 година.

„Не мигайте, ще я изпуснете, а това би било жалко“ - така е описвана Уилма Рудолф по време на състезателната си кариера. Високата 1,80 см 60-килограмова американка е най-бързата жена в света в края на 60-те години.

Печели бронзов медал с щафетата на САЩ на олимпийските игри в Мелбърн през 1956 г., когато е само на 16 години, а четири по-късно – на Игрите в Рим завоюва цели три златни отличия – на 100 м, 200 м и 4х100 м.

Всичко за Рудолф обаче започва изключително трудно. Родена е на 23 юни 1940 г. в Тенеси, и е 20-ото дете от общо 22 на баща си Ед (от два брака). Ражда се недоносена, малко над два килограма.

Като малка, заболява от двойна бронхопневмония, скарлатина, след което – и полиомиелит. Носи метална шина на крака, докато е на шест години. „Прекарвах по-голямата част от времето си в опити да стана от леглото. Но когато произлизаш от голямо семейство, винаги е по-лесно да се справиш с проблемите си“, признава Рудолф.

Израства в бедно семейство. Майка й – Бланш – работи като прислужница, а баща й – в железниците. Въперки това, майка й намира време, за да я кара веднъж седмично на терапия в болница в Нешвил – на почти 150 км от мястото, където живеят. Братята и сестрите й пък се редували да масажират болния крак всеки ден.

Когато е на девет, най-накрая хвърля шината и започва да спортува баскетбол. Когато е на 11, братята й окачат баскетболен кош в двора и „оттогава всичко беше баскетбол, баскетбол, баскетбол“, както казва майка й.

Имайки предвид годините, в които живее, Уилма Рудолф е трябвало да учи в гимназия само за чернокожи. През 1953 г. попада в отбора по баскетбол, дори поставя щатски рекорд за 49 точки в един-единствен мач.

Тогава обаче Ед Темпъл – треньор по лека атлетика на щата Тенеси – моли баскетболния треньор на Рудолф да превърне един от нападателите си в спринтьор. И той веднага се сеща за Уилма.

Рудолф започва да тренира в отбора по лека атлетика на Темпъл. Когато е на 16, си печели място в олимпийския отбор на САЩ за Игрите в Мелбърн 56-та, където печели бронзов медал с щафетата на 4х100 м. Признава, че щафетата е любимата й състезание, защото когато спечели, се изправя на почетанта стълбичка със съотборничките си.

След Мелбърн 56, печели пет поредни титли на 100 м в пет поредни години на състезанията на Асоциацията на Американските университети. През 1959-а печели и златен медал на щафетата 4х100 м на Панамериканските игри.

Година по-късно, идва истинската сензация. Пред 80 000 зрители на стадион „Олимпико“ в Рим печели три златни медала: на 100м, 200 м и 4х100 м. на полуфиналите на 100 м, Рудолф бяга за 11,3 сек, изравнявайки тогавашния световен рекорд, а във финала е още по-бърза – 11 сек. Заради попътен вятър от 2,75 м/сек обаче (допустимият попътен вятър е 2 м/сек) рекордът й не е признат.

На 200 м пък поставя олимпийски рекорд, като още в откриващата серия бяга за 23,2 сек. Във финала завършва с 24 сек и отново печели златото. В щафетата – и четирите момичета са от щата Тенеси – се качват на най-високото стъпало на почетната стълбичка след 44,5 сек във финала, като преди това са поставили световен рекорд от 44,4 сек в полуфинала.

Световните медии полудяват по Рудолф. В Италия я наричат La Gazzella Nera (Черната газела), във Франция – Le Perle Noire (Черната перла), но всички я признават за най-бързата жена в света по онова време.

При завръщането й в Тенеси, кметът на родния й град иска да я посрещне с парад по улиците, но Рудолф отказва да участва в сегрегиран парад. Това води и до първото мултикултурно събитие по улиците на Кларксвил.

За съжаление, Рудолф се отказва твърде млада – на 22 години, две години след Олимпиадата в Рим. След това – Уилма става учител, но е принудена да напусне. След неколкократно местене, когато приближава 70-те, се установява в Калифорния.

Както повече успели чернокожи спортисти по онова време, Рудолф става борец за правата на афроамериканците.

Рудолф има четири деца от два брака. През 1960 г. и 1961 г. е обявена за спортистка на годината в анкетата на АП. През 61-ва е обявена и за най-добрата непрофесионална атлетка в САЩ с президента Джон Кенеди.

През 1973 г. влиза в Залата на славата на чернокожите спортисти, а през 1974-та и в Залата на славата на леката атлетика. Девет години по-късно – и в олимпийската зала на славата на САЩ.

След смъртта й от тумор в мозъка през 1994 година, се основава награда на нейно име. Наградата се връчва на спортистката с най-добри постижения през годината и с най-големи заслуги към спорта. За първи път е връчена през 1996-а на Джаки-Джойнър Керсий и се дава и до днес.

Татяна Макфадън е носителката на наградата от фондацията за кураж на Уилма Рудолф за 2015 година.

   

Най-четените