Веднъж Пеле ме обяви за своя идол, споделя пред "Гардиън" бившият футболист на Фламенго и национал на Бразилия със 74 мача за "селесао" Лео Жуниор. - Случи се в деня, в който играхме заедно; единственият път, в който това се случи - това бе най-емоционалният ми момент с него.
Играхме благотворителен мач на "Маракана" през април 1979-а, пред 140 хиляди зрители, след наводненията в Минас Жерайс. Фламенго срещу Атлетико Минейро. "Моят идол!", нарече ме той - такъв си беше, постоянно пускаше шеги, беше изключителен характер, винаги готов да те похвали.
Той игра с нас - аз и Зико бяхме в отбора на Фламенго; беше сбъдната мечта да играя с него, особено когато му подадох. Казах си: "Ле-ле, подадох на Пеле!"
Пеле беше най-великият от нашето поколение. Всички мислеха така. Трудно е дори да се опише какво означаваше той за нас. Той бе мой идол още от най-ранна възраст. Споменът за него винаги ме кара да се сещам за баба си. Тогава Сантос играеше всичките си големи мачове на "Маракана", вместо в Сао Пауло - двубои срещу Ботафого на Гаринча или срещу Милан.
Но не противниците бяха важни, а Сантос и Пеле. Баба ми ме водеше на всеки мач, всеки път се превръщаше в купон, в празненство на футбола. Спомням си мача срещу Милан. Хората се чудеха дали Пеле може да прави същите неща и срещу защитниците от Европа. Но той доказа колко е добър. Доказа, че го може.
И го правеше в ужасни условия. Вижте само снимки на терените, на които се играеше, на бутонките, на топките. Фланелките бяха толкова тежки. Но той притежаваше уникални крака. И как скачаше само... никой не можеше да го пребори. И беше такъв още на 17. След това отиде в Мексико и спечели Световното първенство, показвайки на целия свят как може да играе.
През 1970-а аз бях на 16 и тъкмо започвах да играя професионално. Най-много ме впечатляваше професионализмът на Пеле, готовността му да се жертва за отбора. Казваха, че имал някакви проблеми със зрението. Всеки друг би имал трудности, би се оплаквал, но той беше страшно силен психически. Винаги се усмихваше на терена. За него това бе ненадмината радост.
70-те бяха труден период за Бразилия в политическо отношение. Но тогава националният отбор предложи успокоение за хората по начин, по който никой друг не би могъл да го направи.
Гледахме Мондиал '70 у един приятел на Копакабана. Доколкото си спомням, баща му работеше в посолството на САЩ и затова можеха да си позволят цветен телевизор. Събирахме се 20-ина приятели, за да гледаме. Всички заедно си бяхме купили една кола - кабриолет, и след всеки мач се редувахме да я караме и да празнуваме из града. Не можехме да се съберем всички, но се блъскахме по 10 човека в нея, правехме по едно-две кръгчета, след което се сменяхме.
От Пеле ни останаха много спомени, не само головете. Ударът му с глава на финала срещу Италия, шутът му от собствената половина срещу Чехословакия, дриблирането му покрай уругвайския вратар или засичането с глава, което Гордън Бенкс спаси. В онзи мач Бразилия изигра, може би, най-трудния, но и най-красивия си мач, а всички приключи с прегръдката между Пеле и Боби Мур. Това са легендарни кадри, показно какво означава футболно изкуство. Същото се говори и за нашия отбор от '82, но историята помни победителите.
През 1982-ра ние не успяхме да спечелим. Но те го направиха. Пеле го направи, цели три пъти. И нашият тим бе базиран на техниката и таланта. Но в Мексико Марио Загало успя да вкара в отбора четири "десетки", което е, практически, невъзможно. През 1982-ра ние разполагахме с Фалако, Сократес и Зико в средата на терена, което също бе трудно от тактическа гледна точка. Но имахме свобода. И, може би, затова отборът от 1982-ра остави следа, дори и да не спечели. Всеки любител на футбола помни тези красиви моменти от 1982-ра.
Не ни липсваше мотивация, никога след 1970-а не ни е липсвала. Но няма как да се сравняваме. Пеле беше на друго ниво още тогава, преди телевизията, преди социалните мрежи. Представете си колко голяма звезда щеше да е днес. Хората обичат да сравняват онзи отбор с нашия. Всъщност, Бразилия от 1982-ра беше Бразилия от 1970-а, но без Пеле. Той имаше магическо докосване. Ривелиньо, Тостао, Жаирзиньо, Герсон. И Пеле.
Години по-късно имах честта да работя с Пеле като коментатор за телевизия "O Globo" в компанията и на известния бразилски коментатор Галвао Буено. Какво беше да работя с Пеле? Беше лесно. И то, защото той го правеше така. Не се обръщахме към него с Пеле, наричахме го Рей (Rei - португалската дума за крал - б.а.), защото беше крал. Но той никога не се е държал като такъв. Точно обратното. Никога не се е смятал за нещо повече от другите.
Щастлив съм, че успях да опозная и човека Пеле. Той отделяше толкова много време на обикновените хора, подписваше автографи, срещаше с тях, говореше с тях. Винаги е бил търпелив. Съчувстваше на всеки един от тях. Винаги ги посрещаше с усмивка и топлота.
Летяхме заедно за Световното през 2010-а. По някакъв начин той разбра, че Алсидес Гиджа е в същия самолет. Гиджа бе уругваецът, който вкара победния гол на финала срещу Бразилия на "Маракана" през 1950-а; най-голямата травма в спортната ни история. Този гол бе докарал бащата на Пеле - Донадиньо, до сълзи и бе накарал Пеле да му обещае, че някой ден ще върне световната купа в Бразилия, за да не плаче. Пеле намери Гиджа в самолета и го прегърна.
