Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

От комунистическа Чехословакия до Манчестър Юнайтед и от срещата със смъртта до извиненията на сър Алекс

От комунистическа Чехословакия до Манчестър Юнайтед и от срещата със смъртта до извиненията на сър Алекс Снимка: Getty Images

Карел Поборски е една от големите чешки легенди от 90-те години и няма нужда да бъде представян на по-паметливите футболни фенове.

Крилото мина през Манчестър Юнайтед, Бенфика и Лацио, стигна финал със страната си на Евро 1996 в Англия и натрупа 118 двубоя за Чехия - което го поставя на второ място във вечната ранглиста единствено зад Петър Чех.

Вече 49-годишен, Поборски разказва своята история и се спира на гола, променил живота му, както и на близката си среща със смъртта:

Когато стигнах до Престън с останалия състав на Чехия за Евро 96, имахме чувството, че нашите противници не ни приемат сериозно.

Отивахме на турнира като едни от най-големите аутсайдери в група с Германия, Италия и Русия. Радвахме се, че изобщо сме там, а някои от съотборниците ми даже не си разопаковаха багажите. 

В първия мач загубихме с 0:2 от Германия, аз бях изваден още на полувремето. Беше ми много трудно, но Евро 96 се оказа турнир, който промени живота ми.

След онова невероятно лято нищо не беше същото.

Израснал съм по време на комунистическия режим в Чехословакия и дебютирах за Ческе Будейовице на 17 години. На следващия ден трябваше да съм във фабриката от 7 сутринта, тъй като учех за автомеханик.

Държавата подкрепяше спорта, така че нямахме от какво да се оплачем, макар че футболистите нямаха право да ходят в чужбина преди да навършат 30.

След падането на комунизма през 1989 г. най-сетне можехме да пътуваме и да видим друг свят. Но за мен чужбина не беше главната цел. Първо преминах във Виктория Жижков през 1994-та и вкарах 10 гола, преди да отида в Славия Прага следващото лято.

1996-а беше ключова в кариерата ми не само заради Европейското първенство. Преди шампионата бяхме направили уникален сезон със Славия и бяхме станали шампиони след 49-годишна пауза. За привържениците това значеше всичко. В Купата на УЕФА пък стигнахме чак до полуфинал, където загубихме от Бордо със Зинедин Зидан.

За националния отбор дебютирах в началото на 94-та, в първия мач на Чехия след разделянето на Чехословакия. Преди двубоя с Турция имаше еуфория, бихме с 4:1, а аз направих две асистенции.

Но когато започнаха квалификациите за Европейското първенство, не всичко протичаше гладко. Загубихме от Люксембург с гол в последната минута, беше много срамна загуба и получихме заслужени критики. Онзи тим на Чехия редовно губеше точки срещу аутсайдери, но се справяше доста по-добре срещу фаворитите.

Нидерландия беше добър пример, победихме ги с 3:1 вкъщи и завършихме 0:0 в Ротердам, за да завършим пред тях и да спечелим квалификационната група.

Евро 96 не започна добре. Срещу Германия играхме в схема 4-4-2, с мен и Павел Кука най-отпред. Бях слаб в играта с глава и като ми пращаха високи топки, беше невъзможно да се преборя с германските защитници.

Селекционерът ни Душан Урин ме смени на почивката, планът ни не проработи изобщо. Дотогава не бях играл като нападател, след това също не ми се случи повече. Патрик Бергер беше резерва, макар че игра в повечето квалификации и около това имаше големи дискусии.

За следващия мач променихме системата и играхме по-добре, макар че се нуждаехме и от късмет, за да излезем от групата. Срещнахме Италия във втория мач и не можехме да си позволим да загубим. Поведохме само след 5 минути с гол на Павел Недвед, но Енрико Киеза изравни. После италианците останаха с човек по-малко и Радек Бейбл вкара за 2:1.

Снимка: Getty Images

Вратарят ни Петър Куба направи няколко важни спасявания - измъкнахме се щастливо, честно казано, въпреки че показахме и повече задружност.

Последният сблъсък от групата срещу Русия беше много луд. Водехме с 2:0, но изпуснахме преднината си и бяхме близо до прибиране вкъщи - пет минути преди края губехме с 2:3. Отново обаче имахме късмет и шутът на Владимир Шмицер мина между краката на двама играчи, за да влезе. Двама!

Класирахме се за елиминациите и щяхме да се изправим срещу Португалия на "Вила Парк".

Бегъл поглед към състава дава представа какъв отбор имаха: Луиш Фиго, Руи Коща, Фернандо Коуто, Витор Баия - един от най-силните тимове в португалската история.

Наложи се да се защитаваме през по-голямата част от мача и Куба ни остави в играта. Планът ни беше простичък, да играем на контраатаки, но успяхме да направим едва няколко. Играехме антифутбол.

Осем минути след началото на второто полувреме, топката стигна до мен при една от редките контри. Бях обграден от защитници, но видях, че Баия е твърде далеч от вратата си.

Нямаше пространство за директен удар, но идеята ми дойде спонтанно, винаги съм обичал да намирам нови начини да завършвам. Не бях силен физически, затова търсех решения с техническите си умения. Бях правил нещо подобно във Виктория Жижков, така че като видях Баия толкова далеч от вратата, си сложих крака директно под топката - беше повече като подхвърляне, отколкото като шут.

Не исках да изстрелвам топката толкова високо, но тя отскочи от тревата. Страхувах се да не отиде над вратата, толкова високо летеше, но за щастие влезе. В първия момент не мислех за красотата на гола и просто се радвах, че водим.

При последния съдийски сигнал цареше тотална еуфория в отбора. Все още бяхме в турнира, докато други страни с по-силни състави си бяха тръгнали.

Франция беше наш противник на полуфинала и беше повече тактическа битка, отколкото интересен футбол. Класирахме се с дузпи, а аз бях много нервен преди да изпълня моята. Изобщо не се смятах за експерт в дузпите. Когато Рейналд Педрос пропусна за французите, ние се запътихме към финала и към още една среща с Германия.

Бяхме загубили от тях в групата, но финалът щеше да е различен. Бяхме по-уверени и знаехме колко много англичани искат да победим германците. Имаше такова голямо вълнение, кралицата беше на трибуните, както и нашият президент. 

Аз обаче не осъзнавах в онзи момент колко е специално събитието.

Като видя снимки от церемонията преди мача, все още ставам емоционален. Но много години единственото чувство, останало в мен от деня, беше горчивината от загубата.

Убедени бяхме, че можем да ги победим и всъщност поведохме след час игра.

Бях по-бърз от Матиас Замер и той ме спъна за дузпа. Честно казано, фалът беше точно пред наказателното поле, но аз паднах вътре. Мисля, че спортистите в скока на дължина щяха да харесат падането ми - исках да бъда спънат в пеналта!

Когато Бергер вкара дузпата, повярвахме, че ще победим, но натискът на Германия ставаше все по-интензивен и не беше изненада, когато Оливер Бирхоф с глава отбеляза изравнителен гол.

Мен ме смениха в 88-ата минута и трябваше да гледам продълженията от пейката, но те не продължиха дълго, защото Бирхоф вкара златното попадение.

Някои считат, че Куба е направил грешка при победния гол, но аз не съм съгласен, защото изстрелът беше отклонен. Той щеше да го спаси в 99 от 100 случая. Но не и онзи път. А пък без нашия вратар нямаше изобщо да стигнем до финала. 

Трудно беше да приемем поражението. Изглеждаше като най-лошото, което може да ни се случи.

Върнахме се в Прага и феновете ни посрещнаха на пълен площад, но щеше да отнеме много време, преди белезите да зараснат.

Тогава много клубове искаха да ме вземат - Бордо във Франция, няколко от Испания, 5-6 италиански и няколко английски. Но когато офертата от Манчестър Юнайтед пристигна, изборът беше очевиден.

Бях срещнал Алекс Фъргюсън още по време на турнира, беше дошъл в хотела ни в Лондон няколко дни преди финала и ме беше питал дали искам да играя в Юнайтед. Съгласих се и преговорите започнаха.

Бях концентриран върху финала, но беше голяма чест, че човек като него идва да се срещне с мен за 2-3 минути - само толкова бяха нужни.

Да преминеш от Славия в Юнайтед в средата на 90-те беше като да отидеш в друг свят. Огромна стъпка в кариерата и живота ми.

Юнайтед имаше страхотен отбор, но аз не говорех английски и езиковата бариера беше най-големият проблем. При режима в Чехословакия английският не се изучаваше в училище, учихме само руски.

За играчи от други страни, учили английски, беше по-лесно. Така беше с Оле Гунар Солскяер, който пристигна същото лято като мен. 

Оле се държеше много приятелски, останалите също ми помагаха. Така беше и с Ерик Кантона - готин човек, много спокоен в съблекалнята. Винаги ми казваше, че ако имам нужда от нещо, ще ми помогне. Понякога колкото по-добър е един футболист, толкова по-нормален е като човек. А какъв футболист беше той! Гений.

Аз останах там само 18 месеца. Беше почти невъзможно да си осигуря титулярно място вместо Дейвид Бекъм в началото на неговата невероятна кариера. Но не ме е яд за станалото, играчите ме приеха и аз дадох всичко от себе си, макар че влизах за по 20 минути в мачовете. Нямах проблем да играя за резервния отбор, докато Жорди Кройф например отказваше.

Мисля, че най-добрият ми мач беше срещу Лийдс, вкарах един гол и изработих още два. Но всеки мач на "Олд Трафорд" беше специален. Спечелихме лигата и страшно много ми харесаха празненствата, но исках да играя редовно.

Към мен имаше огромни очаквания, когато играех за Чехия, хората искаха чудеса от мен, защото играех за един от най-големите клубове, но бях загубил ритъм и представянето ми не беше на същото ниво. А ние не успяхме да се класираме за Мондиал 1998.

Седнахме с Фъргюсън и му казах, че макар че съм в най-добрия клуб в света, не съм напълно щастлив, защото копнея да играя постоянно.

Той ме разбра и опита да намери английски клуб, където да отида под наем - като Лийдс или Шефилд Уензди - но аз подписах с Бенфика.

Няма как да забравя времето си в Юнайтед. Оттогава се връщам редовно там и играя за тима на легендите. Изпитвам голямо удоволствие да го правя, особено след случилото се с мен през 2016-а - точно 20 години след Евро 96.

Снимка: Getty Images

Чешка телевизия ме беше поканила за анализатор на Евро 2016. Когато пристигнах, вече чувствах, че половината ми лице е парализирано. Изобщо не трябваше да ходя. Следващата сутрин приятели вече ме питаха какво ми има, знаеха, че нещо не е наред.

Отидох на лекар в понеделник след финалния мач. Ако бях отишъл във вторник, може би щеше да е твърде късно. Диагнозата беше сериозна: Лаймска болест и мозъчна инфекция.

Поставиха ме в кома и когато се събудих в болницата ме питаха дали си знам името и таблицата за умножение. Притесняваха се, че повече няма да мога да артикулирам правилно, защото някои хора никога не се връщат към нормален живот след тази болест.

Късметлия съм, че при мен няма големи последици. Понякога имам малко проблеми с паметта, но нищо повече. Все пак беше тежко, прекарах почти месец под карантина и на тежки антибиотици в болницата, директно във вените. Не можех да ям, храната падаше от устата ми, защото мускулите ми бяха твърде слаби.

Впоследствие изкарах още два месеца възстановяване. След такова нещо осъзнаваш колко е крехък животът. Сега опитвам да се наслаждавам на всеки ден със семейството и приятелите. 

Веднъж, като играх за легендите на Юнайтед, Алекс Фъргюсън държа половин час реч и беше емоционално. Говори откровено за своя мозъчен кръвоизлив.

После поговорихме и ме пита как съм. Внезапно почти започна да се извинява, че кариерата ми в Юнайтед продължи толкова кратко - но нямаше причина да го прави, аз не изпитвам съжаление.

А относно гола ми на Евро 96, веднъж Антонин Паненка каза, че е горд с прочутата си дузпа на Евро 76 за Чехословакия, но е малко ядосан, че тя е засенчила всичките му останали голове. Разбирам какво е чувството. Все още ме питат за този гол на всяко интервю.

Но помня като стигнах чак до Индонезия и когато човекът от паспортната проверка отвори паспорта ми, ме пита: "Ти ли си Поборски, който вкара онзи гол?"

Горд съм, че именно това ме е направило известен по света.

   

Най-четените