Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Това е много повече от омраза (към Ливърпул)

Това е много повече от омраза (към Ливърпул) Снимка: Getty Images

В продължение на 89 минути гостуващите фенове на Ливърпул пееха невъобразими неща за мен и майка ми. Резултатът беше 0:0. Спечелихме свободен удар около наказателното поле на Ливърпул. Райън Гигс стоеше над топката. Тълпата на "Олд Трафорд" бе толкова шумна, че не можеше да чуеш мислите си.

В онзи момент умът ти, тялото ти, концентрацията ти са на съвсем различно ниво. Различно е от мачовете с Арсенал. Различно е и от тези срещу Челси. Различно е дори от тези срещу Манчестър Сити. Или поне за мен. Сякаш бях излязъл от кожата си. Напрежението беше смазващо.

Ако победиш Ливърпул, това е най-добрият ден от сезона.

Ако загубиш, ще бъде най-лошият.

И така, в 90-ата минута Гигси стоеше над топката. Всичко, което си спомням, бе как центрира, как Рио Фърдинанд се извиси и как топката влетя в мрежата. Стадионът експлодира. Останалото беше инстинкт.

Обърнах се към феновете на Ливърпул в другия край на терена и си казах, че ще се затичам към тях.

Направих 60-метров спринт към тях, бях полудял. А когато стигнах пред тях, е...

Погледнах в очите всички онези фенове на Ливърпул, които в продължение на 89 не млъкваха, и в онзи момент те нямаха никакъв отговор. Абсолютно никакъв. Тогава усетих едно от най-прекрасните чувства в живота си.

ФА ме глоби с 5000 паунда за действията ми. С удоволствие бих ги платил още сто пъти.

Спомням си как тогава някои ме критикуваха и казваха неща от типа на: "Това не е поведение на 30-годишен мъж."

И бяха прави. Заради това футболът е такава магия. За 90 минути отново можеш да се превърнеш в дете. Точно за това мечтаем всички, нали?

***

Имам смътен спомен от времето, когато бях на пет или на шест, как с баща ми пътуваме по магистрала М60. Спомням си как гледах през прозореца в очакване. "Близо ли сме? Кога ще пристигнем?"

Тогава минахме по моста Бартън и вече знаех. Бяхме на 10 минути от "Олд Трафорд". Правехме това с баща ми всяка неделя. Веднага щом зърнех "Театъра на мечтите", сърцето ми започваше да препуска. Паркирахме колата и влизахме "да се подкрепим" с пай и чипс.

Не си падам много носталгичен, но ми се иска да изживея отново онези дни, нареждайки се на опашки, заедно с останалите фенове на Юнайтед, чакайки да влезем на стадиона. Този момент носи една особена тръпка, още повече за едно дете, която просто няма как да се опише. Футболът влиза под кожата ти. Загнездва се в душата ти.

Баща ми обичаше биричката и разговорите, затова когато вече бях малко по-голям, го оставях да си говори с приятелите си, а аз бързах към трибуните, качвайки се по студените бетонови стълби към стария Кей-Стенд. Стигах до края на стълбите и изведнъж пред мен се разкриваше целият "Олд Трафорд". Тези масивни червено-бели трибуни. Яркозелената трева. Седях в продължение на час, гледайки как стадионът се пълни, потапяйки се в атмосферата. Миризмата на наденички и пържена храна. Старите познати муцуни. Усещането как напрежението се покачва. Беше магическо.

Тези спомени още живеят у мен. Ако баща ми беше фен на Ман Сити или Болтън, щях да ходя с него на техните стадиони и да пея техните песни. Благодаря на Бог, че е фен на Юнайтед.

За съжаление, онези дни далеч не бяха велики за Юнайтед. Израснах през 80-те, когато Ливърпул доминираше в английския футбол. Много от съучениците ми от Бери подкрепяха Ливърпул и постоянно ми се подиграваха. Бяхме много по-близо до Манчестър, отколкото до Мърсисайд, но децата са си деца. Винаги ще викат за победителите. В момента е същото.

Дворът на училището ни през 1985-а изглеждаше така все едно се намира в Ливърпул. И всеки ден се повтаряше едно и също.

Аз казвах: "Нашият стадион е по-голям!"

Те отговаряха: "Юнайтед завърши 11-и в класирането!"

Аз пак: "Но ние имаме Робсън!"

И те: "Но ние спечелихме титлата!"

Това продължаваше с часове всеки ден. Мислех си, че щом порасна тези глупави дразги от училищния двор ще престанат, но както се оказа, и до ден-днешен ги водя с Джейми Карагър в телевизионното студио.

Снимка: Getty Images

Никога няма да забравя първия път, в който стъпих на "Анфийлд" като футболист. Пътувахме по М62 към Мърсисайд, а когато слязохме от магистралата и започнахме да се движим по малките улички, го усетих. Това беше вражеска територия. Наистина. Минавахме през тесните улички между къщите с червени и жълти тухлени тераси.

Когато излязох на терена, се почувствах по същия начин. Този тесен терен. И феновете са буквално на главата ти, крещейки в ушите ти още 40 минути преди началото.

Подобни моменти ти липсват, когато се пенсионираш.

Обичах да казвам, че мразя Ливърпул, но през годините омекнах. Сега бих казал, че нещата са по-сложни от просто омраза.

Когато и да ме питат дали съжалявам за начина, по който празнувах пред феновете на Ливърпул през 2006-а, отговорът ми винаги е един и същи: "Разбира се, че не."

Футболът е емоция. Хумор, разочарования, стрес, истинска радост и истинска мъка. Целият спектър от емоции, който изпитваме през седмицата, може да бъде преживян отново в тези 90 минути. За мен, красотата на футбола е в това влакче на ужасите от емоции. Много малко неща в живота ще ви накарат да се чувствате по този начин.

Ще се опитам да ви дам най-добрия пример, за който се сещам.

Спомням си как след като спечелихме требъла през 1999-а, видях нещо, което може би никога повече няма да видя. Докато слизахме към центъра на Манчестър в отворения автобус, един мъж в тълпата се открояваше със сълзите в очите си. Крещеше толкова силно, че можех да видя изпънатите вени по врата му. Никога няма да забравя тези вени.

Беше сигурно на моята възраст. Може би е бил и хлапе като мен, което са го подигравали съучениците му заради Кени Далглиш и витрината с трофеи на Ливърпул, но сега най-накрая бе дошъл неговият момент. Всичката болка и всички подигравки са направили този момент още по-сладък за него.

А в центъра на празненствата косата на врата ми се беше изправила и си помислих как нищо друго в живота на този човек няма да го накара да се почувства по този начин отново.

Един такъв момент те оставя без дъх.

Снимка: Getty Images

Ливърпул и Манчестър са толкова различни и в същото време толкова еднакви. И двата града са "истински" с честни и трудолюбиви хора и разбира се - футболът.

По-сложно от просто омраза.

Със сигурност Ливърпул успя да ми го върне през годините на и извън терена. Четири седмици по-късно "червените" ни отстраниха за ФА Къп, а аз се озовах точно пред техните фенове. Почти не ми обърнаха колата, когато скаузърите ме разпознаха в задръстването пред "Олд Трафорд". А най-лошото е, че трябва да търпя Кара и след пенсионирането си.

Но има едно нещо, което никога няма да мога да приема.

Има една градска легенда за двама братя-скаузъри, които работеха в двора ми. Според историята, двамата братя вградили шал на Ливърпул под басейна ми. Това не е доказано и най-вероятно никога няма да бъде.

Но знаете ли какво? Дори не живея вече в същата къща, но ще напиша в завещанието си, че ако някой намери този проклет шал, дори и след 100 години, ще трябва да уважи предсмъртното ми желание и...

Да го изгори.

Най-четените