Преди пандемията от коронавирус европейското първенство по футбол беше недосегаемо: 15 предишни турнира преминаха по план и нищо не възпрепятства провеждането им. Световни първенства и олимпиади (като по-стари състезания) пострадаха от световните войни, но футболният шампионат на Стария континент не познаваше свистенето на бомбите, а още по-малко страха от смъртоносен вирус.
Но точно когато УЕФА се готвеше тържествено да отбележи 60-годишния юбилей на турнира, връхлетя неочаквана криза. Във всички 12 държави, в които трябваше да се проведе надпреварата, вече са регистрирани случаи на COVID-19, а пандемията се разраства с часове. Така нямаше по-логично решение от това Евро 2020 да стане Евро 2021 и да се молим, че след година обстановката ще се е нормализирала.
Удивителното е, че за две-три седмици новата болест засегна футбола много повече, отколкото Втората световна война. През 40-те години на миналия век в някои страни първенствата изобщо не спират, а други поддържат формата на националните си отбори с приятелски мачове с тимове на съседни държави. В глобален мащаб са отменени две световни - през 1942-ра и 1946-а. Първото от тях трябва да се състои в Германия, а второто - в Бразилия. Именно бразилците организират първия следвоенен мондиал през 1950 г.
На фона на пандемията от коронавирус Англия до последно се опитваше да съхрани футбола, но това нямаше как да стане. Подобни са настроенията и в края на 30-те.
След нахлуването на нацистка Германия в Полша (1939 г.), Английската футболна асоциация (ФА) прекъсва първенството след три кръга заради забраната за провеждането на масови мероприятия. Това предизвиква яростни протести от страна на запалянковците, прераснали в демонстрации срещу властта.
Около хиляда професионални футболисти са мобилизирани в армията, но ФА веднага се адаптира към условията на военно време и създава седем регионални мини-лиги с от осем до 12 отбора всяка. Правителството забранява на тимовете и феновете да пътуват на разстояние по-дълго от 50 мили, а броят на зрителите на мачовете не трябва да надвишава 8 хил. Но скоро тези мерки са смекчени, тъй като футболът създава илюзията, че се води нормален живот в нормално време. И това допада на управляващите.
Сър Том Фини, легендарният английски футболист, си спомня: "Понякога дори половин час преди първия съдийски сигнал не беше ясно дали мачът въобще ще започне, тъй като клубовете трескаво търсеха играчи, с които да попълнят дупките в съставите си. Но когато срещите започнеха, всичко друго освен футбола, преставаше да съществува. Любовта на страната към играта побеждаваше бомбите."
Много от феновете по трибуните си носят бутонки и се случва често треньорите да пускат в игра запалянковци. Затова не се учудвайте, че през шестте години на войната с екипа на Кристъл Палас играят 186-има играчи!
Ентусиазмът на поданиците на кралицата не секват и немските бомбардировачи, които често оставят отборите и феновете без стадиони. "Олд Трафорд" е толкова засегнат, че до 1949 г. Манчестър Юнайтед играе на арената на съперниците си от Сити. Същата съдба сполетява и лондонския Арсенал. "Хайбъри" е неузнаваем след среднощна бомбардировка на английската столица и "топчиите" се местят на "Уайт Харт Лейн" на съперника си Тотнъм.
Силно засегнат е и "Уембли", а когато работниците на стадиона на Челси "Стамфорд Бридж" откриват неексплодирала бомба и викат сапьори, военните им казват, че в града има стотици такива снаряди и се изисква спешна реакция. В крайна сметка се дават инструкции на мениджъра на "сините" Били Бирел, който обезврежда бомбата.
Почти всички английски клубове губят свои играчи във войната. Най-засегнати са Арсенал (8) и Болтън (7). На повечето стадиони в Обединеното кралство и до днес има възпоменателни плочи с имената на загиналите във Втората световна.
В Германия нацисткото правителство взима футбола под крилото си още през 30-те години и играта получава статут на национален спорт номер едно. Множество еврейски, протестантски, католически и православни клубове са закрити, а след приемането на Нюрнбергските закони всички играчи с неарийски произход са изгонени от отборите. Футболист може да подпише нов договор само ако има препоръки от двама "чисти арийци".
След избухването на войната футболните първенства в Германия продължават. В деня на нападението на нацистите срещу Съветския съюз, 22 юни 1941-ва, в Берлин се играят финалите на националното първенство между Шалке и Рапид Виена (австрийските отбори се присъединяват към германското първенство след аншлуса). Клубът от Виена печели с 4:3, въпреки че до началото на второто полувреме изостава с 0:3.
Футболът се превръща в мощно оръжие за пропаганда и Германия усилено търси противници за националния си отбор, които да громи в Берлин, наричайки тези мачове "алтернативно световно първенство". Но много от европейските национални отбори прекратяват дейността си по време на войната, а други са на врагове на немците в световния конфликт и отказват да играят срещу Бундестима. Неутралната Швеция най-накрая склонява след дълги преговори и на трибуните се стичат 100 хил. зрители. За техен ужас и за ужас на нацистката върхушка скандинавците печелят с 3:2. Хитлер е толкова вбесен от поражението, че праща някои от националите на фронта.
Скоро след това, футболна Германия - подобно на Англия - е разделена на регионални лиги, в които играят както цивилни, така и военни клубове: Вермахт, Луфтвафе и СС поддържат свои отбори.
Разликата в класата между професионалистите и аматьорите става още по-очевидна през 1943-та, когато липсата на гориво силно ограничава движението на отборите и много играчи са призовани на Източния фронт. В онези дни никой не се учудва на резултати като 10:1 или 15:3, а най-голямата победа записва Германия Мудерсбах, разбивайки Енген с 32:0.
Правителството многократно има намерение да прекъсне първенствата, но на практика футболът в Германия не спира нито за миг през Втората световна война. Даже отмененият от съображения за сигурност финал на първенството през 1944 г. между Дрезднер и Хамбург заради заплахата от бомбардировки е насрочен за нова дата след протести на феновете. Дрезденци громят съперника, в чийто състав преобладават служители на германските военновъздушни сили с 4:0.
Последният футболен мач при Третия райх се провежда две седмици преди края на войната - на 23 април 1945-а, когато Байерн взима дербито срещу Мюнхен 1860 с 3:2.
През 30-те години Италия става двукратен световен шампион и е най-футболната страна в континентална Европа. Режимът на Мусолини изсипва огромен ресурс във футбола и успешно го използва като платформа за пропаганда на системата. След началото на Втората световна война четири различни клуба стават шампиони на страната - от Интер през 1939 г. до Торино през 1943-та. Тогава Серия "А" е прекратена, но през 1944-та се провежда Кампионато Алта Италия - полуофициално първенство, резултатите от което Италианската футболната федерация призна за официални през 2002-ра и обяви Специя за почетен шампион.
Заради военните действия националното първенство е разделено на десетина регионални лиги, а отборите на първите две места по региони участват в групова фаза. Специя успява да спечели, въпреки че сред фаворитите са Интер, Юве и Торино.
През този сезон скромният клуб от Лигурия се казва Виджили дел Фуоко - на името на Националната пожарна служба. Президентът на Специя е депортиран в Германия и формално няма клуб, докато един от бившите директори не се обръща за помощ към местните пожарникари. И така се ражда легендата.
Испания, която е полуразрушена в следствие на тригодишната Гражданска война и е под диктатурата на генерал Франко, формално запазва неутралитет. През есента на 1939 г., когато националните първенства спират в цяла Европа, футболът на Пиренеите се възобновява след тригодишна пауза. Отборите обаче са силно отслабени. Атлетико губи много от футболистите си в Гражданската война и се обединява с отбора на авиаторите от Сарагоса. Новият клуб е наречен Атлетико Авиасион и печели две първенства подред.
Франко (за разлика от Мусолини) не е чак такъв футболен почитател, но отлично разбира какво мощно оръжие е той и също го използва за пропагандни цели.
Въпреки очевидната политизация на футбола в Испания и Италия, любимите отбори на Дуче и генерал Франко - Лацио и Реал - не стигат до шампионските титли през военните години.
***
Британският писател Джон Голсуърти казва: "Спортът е спасителната сила на нашия свят и над него се вее знамето на оптимизма. В спорта се спазват правилата и се уважава противникът без значение на чия страна е победата."
Какво ни остава освен това да си пожелаем много скоро да си говорим отново за победители и победени, а не за новозаразени и нови жертви?
