Епопея на изпадащите

Колко много са 10 години във футбола. Да се върнем към януари 2003-а. Националният отбор на България преследваше класиране на европейското в Португалия, заемайки комфортно първото място в своята група с 9 точки от 9 възможни. С победи над двата си преки конкурента Белгия (2:0 навън) и Хърватия (2:0 у дома). В състава нещата дирижираше Краси Балъков, последният мохикан от златния ни отбор, а около него пърхаха двамата Петрови и Димитър Бербатов - младите ни надежди за голямо бъдеще.

Стилиян бе вече ас на Селтик, актуален шампион на Шотландия и опитвал от вкуса на битките в Шампионската лига, макар и само на 23. Мартин летеше из терените на Бундеслигата с хитовия тогава Волфсбург, но вече се виждаше, че там ще му стане тясно. А Бербатов... момчето бе действащ европейски вицешампион, а и втори в Германия. Един от най-обещаващите млади нападатели в Европа.

Край тях да добавим солидния и железен във Висшата лига по това време Радостин Кишишев в разцвета на силите му, обещаващият и талантлив Георги Пеев, вече преминал в Динамо (Киев) и опознал нивото на европейските турнири. В Италия вече се заговаряше за едно хлапе на 16, което прави фурор - Валери Божинов. Той бе записал и мачове в Серия „А" с Лече, сочеха го за дете-чудо. Владо Манчев, резерва в националния отбор, бе голмайстор на елитния френски Лил и правеше супер сезон.

В този отбор имаше потенциал, а младите ни надежди се целеха в звездите. Имахме представители в 4 от петте най-силни първенства в Европа - Англия, Германия, Италия и Франция, и то в отбори, които  гонеха поне участие в турнирите (изключението е Лече).

По средата на януари 2013-а Димитър Бербатов за първи път в кариерата си е близо до зоната на изпадащите. Само 6 точки делят Фулъм от местата, които пращат надолу... извън Висшата лига. Предстоят още 16 кръга, разбира се, но позицията на тима с българската звезда е показателна.

Вила, без Стилиян, който обаче все още се води капитан на този отбор, вече е в зоната. Славният клуб е в сериозна ситуация, няма пари за играчи, а настоящите са млади и неопитни. Петров има по-важна битка за печелене - тази за живота му. Но дори да е изиграл последния си мач на терена, едва ли ще иска достойната му кариера да завърши с петно „изпадане".

Мартин  изпадна миналия сезон с Болтън, а сега се мести в Еспаньол. Дано знае какво прави - тимът е само на 2 т. над зоната на изпадащите.

И при тримата е ясно, че и годините са различни, минаха 30-те. Вече дори не са част от националния. За десет години, в които те бяха лицето на футбола ни, много неща са се променили. Сега лицето ни е друго, далеч от първите места в големите първенства и от тръпката на Шампионската лига.

Нямаме дете-чудо дори в руското първенство, но пък там играе най-конвертируемият ни национал. Само дето Ивелин Попов е в Кубан, който (макар и в момента четвърти) едва ли има сили да е повече от средняк. Не и при конкуренцията на мастодонти като ЦСКА, Зенит, Анжи, Спартак и Локомотив. Имаме вратарят Михайлов, който аха-аха да направи голям трансфер, но засега си е в Твенте. Отборът е добър, върви силно и в първенство, бе и шампион преди 2 г., но... съгласете се: Твенте си е Твенте. Никога няма да е нито Аякс, нито ПСВ, нито Фейенорд.

Иван Иванов е шампион с Партизан в лига, която не превъзхожда българската. Божинов е във втора лига, и то резерва. Искат го изпадащи от Серия „А". И Селтик (ако изобщо е вярно написаното из медиите), където отново ще е резерва. Имаме и Манолев, който влиза рядко за ПСВ, а слушаме нон-стоп за трансфер къде ли не. Резерви в нелоши отбори или титуляри в посредствени такива. Това е картинката.

Ако, недай боже, Фулъм, Астън Вила и Еспаньол изпаднат в края на сезона, за първи път през века ще останем без нито един играч в елитните лиги на петте най-силни първенства в Европа. Не смятаме, все още, Русия в тази група. Италия, Испания, Англия, Германия и Франция - това е класиката. Преди 10 години чакахме всеки кръг там с надежда за голове и успехи на Балъков, Бербатов, Петрови, Божинов и дори Манчев.  Сега ги чакаме, за да видим поредната мъка на Фулъм и да се поядосваме с Бербатовите терзания, че някой не му подава точно.

Това е пътят, който извървя българския футбол през новия век. Къде води е ясно. Въпросът е  колко дълъг може да бъде преди да намерим пътека и изход от него?