"Съжалявам, но синът ви ще ослепее, когато навърши 13 години".
Родителите на Ерик Вайхенмайер са ужасени и безпомощни пред зловещата присъда. Момчето от Ню Джърси страда от рядка и нелечима форма на отделяне на ретината. Губи зрението си преди да завърши училище.
Идеята, че ще остане инвалид, направо го влудява. Държи се безобразно с учителя, който му преподава Брайловата азбука. Смята, че ако овладееш шрифта, значи си се примирил с участта си.
По ирония на съдбата Ерик научава за скалното катерене именно от списание за незрящи. Скоро потегля за планински район в Ню Хемпшир за първата си тренировка.
Усещането адски му харесва. "Систематично опипвах повърхността на скалата. Нямах много време за губене, докато висях на една ръка".
През 1995 г. изкачва Денали - най-високия връх в Северна Америка (6194 м). "Между 4300 и 4900 метра ремъците не ми позволяваха да си поема дъх. Чудех се колко далеч ще стигна, преди да падна. Страхувах се, че правя ужасна грешка".
И все пак стига до целта. Така започва прочутата му серия от изкачвания на континенталните първенци. Следват Килиманджаро (1997) и Аконкагуа (1999). През 2000 г. стъпва на Винсън в Антарктида. "Температурата падаше до минус 45 градуса. Краката ми се схващаха, устните ми изтръпваха. Урината ми замръзна още във въздуха".
След 12 месеца Вайхенмайер потегля за Еверест. Успешната експедиция го превръща в световна знаменитост и му осигурява присъствие върху корицата на TIME.
Но Ерик не спира дотук - покорява още Елбрус и Джая. В рамките на 13 години стъпва върху най-високите точки на седемте континента. И е единственият сляп алпинист с подобно постижение.
"Разчитам на слуха, на осезанието, на чувството за равновесие - всичко, което компенсира липсата на зрение. Мога само по звука да определя дали пикелът се е закрепил добре за леда. Чувам пространството, общувам с останалите в екипа. Понякога ми помага човек с камбана, който се катери пред мен".
През 2002 г. Вайхенмайер става първият сляп парапланерист, осъществил самостоятелен полет. "Да излетиш не е проблем, сложно е приземяването. Нося две радиостанции - единната е резервна, и слушам внимателно инструктура. За крака ми е вързано дълго мъже с камбана в другия край. Когато чуя звън, значи съм близо до земята".
През 1998 г. Ерик и баща му изминават с велосипеди 1736 километра из Виетнам. После преодоляват 2000 километра от Сан Франциско до Денвър. През 2010 г. Вайхенмайер участва в колоездачното състезание Leadville Trail 100 MTB (80-километрова дистанция с изкачване от 3400 метра).
Прекосява Гранд Каньон с каяк - над 445 километра. И признава, че това е най-страшното изпитание, с което се е сблъсквал. За да се подготви, пътува до Колорадо, Мексико и Бразилия.
"Водовъртежите постоянно ме объркват, вълните блъскат от всички страни. Чувствах се като на бойно поле. Често сънувам, че съм сам в реката - без помощник, и летя из шеметните бързеи".
Разбира се, Ерик не би могъл да се справи сам. "Събирането на екип става внимателно и методично. Трябва да се научим да се доверяваме взаимно, а това отнема много време".
Ключова е срещата му с Джеф Евънс. "Когато ми разказваха за слепия алпинист, мислех, че това е някаква шега. После заедно изкачихме всичко възможно в района. Казах му, че слънцето е твърде силно и не е зле да изпием по бира в лагера. А той отговори: "Мислиш ли, че ми пука колко силно блести слънцето?"
Вайхенмайер изнася вдъхновяващи лекции из цял свят. Автор е на две книги, скоро ще излезе и трета. За него са заснети три документални и един художествен филм. През 2004 г. се връща на Еверест с група незрящи тийнейджъри и стига до около 6500 метра.
"Всички ние се изправяме пред препятствия, които могат да ни повалят. Важното е да минем през тях и да изпълним живота си със смисъл. Бариери съществуват само в съзнанието ни.
Когато стъпих на Еверест, водачът ме посъветва да не го приемам като най-голямото си постижение. Макар че човекът се усмихваше, аз приех думите му насериозно".
Вижте повече в галерията.
