Човек трябва да борави крайно предпазливо с думата "цикъл". Семантичното й поле е доста обширно, но всички сме наясно кое е най-разпространеното й значение. Затова дори словосъчетания като "олимпийски цикъл" и особено "сгъстен цикъл", наложили се като устойчиви спортни термини, звучат твърде двусмислено.
"Олимпийският цикъл приключва, приключва и за доста състезатели. Трябва да се възпитават нови играчи за следващия цикъл. Да се възпитават! Засега тази отговорност е на моите плещи", тъжно констатира селекционерът на националния отбор по волейбол Пламен Константинов след последния мач от квалификацията в Берлин.
Тук обаче се крие нещо повече от края на един обикновен цикъл. И Пламен го знае отлично - точно заради това през последните месеци обикаля общините и използва популярността си, за да издейства поне минимално финансиране за детските школи на традиционните центрове. Непрекъснато надува тръбата за тревога, защото е отлично запознат с разрухата зад привидно лъскавата витрина.
Волейболът е сред последните спортове у нас, които се задържат в световния елит. Как точно се случва това е истинска загадка. "Противоречиво" би било щедър комплимент за управлението на федерацията. Създава се натрапчивото усещане, че нейните ръководители експлоатират безпощадно последните продукти на една рухваща система.
Система - тя е налице във всяка от големите волейболни сили. В никакъв случай не е универсална, напротив. В Полша този спорт е религия - пълни зали, могъщи спонсори първенство на топ ниво. Сред водещите лиги се нареждат още Италия, Русия, Франция. А в САЩ - олимпийски шампион от Пекин 2008, изобщо няма професионален шампионат. Турция е на обратния полюс - местните клубове си позволяват високоплатени звезди, но националният отбор е трагедия.
За порутените зали и "заплатите" на състезателите у нас е изписано достатъчно. За системно отблъскваните спонсори - също. Компаниите предпочитат да бъдат асоциирани с позитивни процеси и са склонни да рекламират само чрез националния тим. Поне все още.
Какво следва след края на цикъла? Владимир Николов каза "край". Двама от големите отсъстващи в Берлин - Андрей Жеков и Тодор Алексиев, са съответно на 35 и 32 години. Либерото Теодор Салпаров е на 33. Центровете Виктор Йосифов и Николай Николов - на 30 и на 29. Мирослав Градинаров - на 30.
Не всички ще са на линия за световното през 2018 г., на което сме домакини заедно с Италия. Още по-малко за следващата олимпиада в Токио през 2020 г. Дори и да се завърне, Матей Казийски ще бъде на 33 за мондиала и на 35 за летните игри. Но той едва ли ще се завърне.
Опасения и песимизъм неизменно съпътстват всяка смяна на поколенията. Но дали и този път отнякъде ще изникнат качествени играчи? Ще ни подари ли съдбата нов Владо, нов Пламен, нов Матей?
"Младите състезатели вече не са добре подготвени нито технически, нито тактически. Нужно е да се тренира по една и съща методика - от юношите до националния отбор. И е време всички във волейбола да заговорим на един и същи език", призова бившият разпределител Николай Иванов.
"Време е да настъпват младите момчета. Световната лига например ще е идеален шанс за тях да трупат опит. Да се научат да играят под напрежение и срещу класни съперници", подчерта Теди Салпаров след последния двубой в Берлин.
Сред националите, които имат още доста години край мрежата, са Николай Пенчев (23), Тодор Сримов (25), Георги Братоев (28), Теодор Тодоров (26), Цветан Соколов (26). Кои обаче са талантите, които ще бъдат интегрирани в отбора? Някои от тях вече привлякоха вниманието на чуждестранни клубове. И загатнаха за потенциала си със сребърния медал на европейската олимпиада в Баку през 2015 г.
Вижте ги в галерията.
