Нямаше стопаджии. Може би ги бях подминала, защото се включих в Цариградското от Околовръстното, тоест, на педя от караулката. Или защото беше вече единайсет, доста късен час за потеглените от морето.
Но въпреки това, докато стрелката се качваше от 50 на 120, усетих, че за 220 км все ще се появи някой, ей-така от нищото, с вдигнат нагоре палец и ще стои упорито, като нов пътен знак на магистралата.
С тази надежда хвърлях по око на бензиностанциите, дори заподозрях един безразсъден пешеходец, който се мотаеше край мантинелата. След час и половина почти се примирих...
И ето, малко преди Пловдив, като минах поредния надлез, ей-така от нищото, се очерта висок мъж - или момче? - с вдигната дясна ръка. Успях да спра на двайсетина метра след него.
Постоя като зашеметен, огледа се и като видя, че седя в колата и твърдо го чакам, почна да тича. Да, момче на около 30-35 години, с обгоряло от слънцето лице, светли сини очи, каквито имат много помаци у нас, слабо, дори кльощаво.
- Може ли да хвърля торбичката отзад?
Беше тръгнал не с раница, а с голям найлонов плик, сгънат на четири. Седна на предната седалка, после я дръпна, да направи място за дългите си крака и ме загледа откровено. Сигурно му трябваше време да се приспособи към случката, като се има предвид, че съм жена, блондинка, маскирана със слънчеви очила.
- Ех, каква жега е навън, точно си изпих кафето, водата ми свърши, и ти спря...
- Колко време чакаш?
- Към час - един приятел от село ме остави тука, той продължи за Пловдив, ама е такава жега да ти кажа...
- Кое е твоето село?
- Момина клисура, до Белово. Накъде пътуваш?
- Към Хасково. А ти?
- И аз натам, - моят отговор изглежда го успокои, защото чертите му се поотпуснаха. Но аз почувствах с кожата си, че посоката просто го устройваше, без още да знам защо.
- Какво ще правиш в Хасково?
- Ще търся работа. А, да се запознаем - Наско!
Наско протегна бързо ръка и аз както си карах, трябваше също да протегна ръка и да се запознаем. След това той почна да разказва как си търси работа. Миналата година отишъл във Венеция с автобус, като един познат платил билета и там търсил работа два месеца, но като не говориш езика... Преди две години по това време пък бил на морето, защото разбирал от гипсокартон. И в София работил, в Овча купел.
Но сега никъде нямало работа. Попитах дали е пробвал Бюрото по труда, където бях видяла обява за берачи на ягоди в Испания, но той каза, че нямал пари за билет дотам. Говореше оживено, ръкомахайки и първия път, когато докосна лакътя ми, малко се стреснах, защото все пак карах, но после му свикнах.
- Като намеря постоянна работа и като дам два-три пъти кръв, ще събера пари за билет и ще замина.
- И каква работа има в Хасково?
- Ще дам кръв - ето ти сто лева, още сто - утре в Бургас - и така ще си изкарам цяла седмица на морето! Даже ще ми останат...
- Нали изискват да има поне два месеца между две кръводарявания? Не правят ли справки по лична карта?
- Ами!!
На морето щяло да бъде много хубаво, каза Наско. Защото на село били останали само възрастните, младите се изнесли много отдавна, вярно, имало три момчета, с които чат-пат пиел по биричка заедно със собственичката на кръчмата, но си говорели едни и същи неща и се виждали едни и същи хора, нали разбираш, че омръзва.
Баба му и дядо му починали отдавна, всъщност те го били отгледали, защото баща му умрял в казармата при нещастен случай и докато навършил пълнолетие, получавал по 68 лв. пенсия, майка му се оженила повторно, но вторият й мъж пиел и я биел и тя го напуснала, като междувременно едната от двете му сестрички починала.
Няма нищо на село, е, да, безплатна минерална вода, сега излязоха и черешите, но тях не ги берат, защото няма кой да ги купува, хората нали нямат пари, баба и дядо купуваха всяка година по две прасенца, имахме кокошки, козичка и няколко овце, ама вече няма кой да се занимава с това...
Наско редеше живота си като в руска частушка и от време на време докосваше лакътя ми с ръката си. Помислих си дали е от хората, които слушат чалга и най-безцеремонно го попитах. Не беше - харесвал БГ радио и FM.
И въпреки, че отслабнал пет килограма напоследък, бил в добра форма, тича по 30 км три пъти седмично - понеделник, четвъртък и неделя, а ако е студено - това са 100 обиколки на игрището, защото по трева е много по-удобно да се тича, нали, като след това задължително изяжда по два шоколада, три кисели млека с две банички, защото тази енергия трябва да се възстановява, нали.
- Интересно за коя партия гласувате в твоето село?
- Половината не ходят да гласуват. И аз не ходя - от кого съм видял нещо хубаво, та да ходя за него да гласувам?!... - отговори Наско тихо и на ухото ми, сякаш споделяше държавна тайна.
Когато влезнахме в Хасково, попита колко струва тука кафето и каза, че съм му спестила толкова чакане в жегата и времето минало незабелязано. Поиска номера на телефона ми да се обажда, защото ти нали обичаш да пътуваш или ако правиш нещо друго интересно.
Записах му го и той протегна ръка да вземе от задната седалка големия найлонов плик, сгънат на четири. Вече не ми беше любопитно какво носеше в него, защото изведнъж ми се прииска да не успее със събирането на пари за билет или ...ако може да стане чудо и някак си да се намери партия, за която би гласувал...
