Хиляди животи назад във времето, мястото е още пусто, незастроено, неназовано. Поляни, обрасли с камъш, магарешки бодил и всякакви малки тревички. Гъските гнездят спокойно и наоколо се чуват само техните странни крясъци. Езерото гали брега и за него може би няма значение, че никой не се къпе във водите му. А може би има.
Не се знае кой кого е намерил: дали хората - мястото или то - тях, но разказват, че руски емигранти, чийто единствен дом бил религията, се влюбили в искрите на слънцето по повърхността на водата и в нежното полюшване на камъша. Годината е 1905-а, а разрешението на староверците дал лично Фердинанд. Поляните са окосени, наоколо ехти руска реч, а детски крачета топуркат по брега на езерото.
Дадено е име - Казашко
Скоро изникват първите къщи - едноетажни, дълги, построени с много труд и пот. Всички до една са бели с тънък син кант и се варосват на всеки празник. Водите започват да се пълнят с лодки и малки мостчета.
Всяка сутрин, още по тъмно, мъжете излизат и изпълняват тайнствения си ритуал. Гребането е изморително, а морската шир необятна и непредвидима, но въпреки това мрежите потъват в тъмните води и светът се превръща в безкрайна синева.
А жените чакат. С дни, понякога със седмици или месеци. Чакат и превръщат доскоро пустото място в дом, в казаните се готви постен борш. Всяка къща си има градина, място, където се чистят мрежите, и руска баня.
Хората и земята са се слели
- задуха ли силен вятър, разбушуват ли се водите и сърцата започват да бият по-силно в трепетно очакване, в страх, че може лодките да не се завърнат, че морето си взима своето. А в онези дни, когато езерото е спокойно, а рибките подскачат над него, всички са засмени.
Улиците не са асфалтирани, но по цял ден по тях неуморно тичат деца, калят дрешките си и безгрижни се потапят в малкия си свят. Те дори не говорят български, но ще се научат по-късно - в училище. Повечето не са ходили в града, но са слушали разкази от бащите си и главичките им създават всякакви чудни представи за това какво има отвъд езерото.
Всяка събота от селото се носи пушек.
Време е за руска баня.
Огънят е оцветил малката стаичка в черно. Папа и момчетата влизат заедно, за да се постоплят след дългия престой в морето. След това е ред на мама и единственото момиченце. Вътре е толкова горещо, че едва се диша. Лягат на нара и се потапят в ритуала, който са наследили от предците си и който ще предадат на децата си.
Най-високата сграда в селото е църквата - бяла и красива, приютяваща. Румено момиче с дълга, дебела плитка е склонило глава и се опитва да прикрие сълзите си. Най-близките му приятелки разплитат косите му и сплитат две нови плитки, които скриват под цветна забрадка. Събира смелост и поглежда мъжа срещу себе си, от този ден само той ще гали косите й, само той ще знае колко дълги са станали плитките й.
Четвъртък е и по улиците се чуват приканванията на глашатая
"Приехала кино"
Всеки хваща по един стол от вкъщи и го носи до центъра, където в тясна, но дълга барачка временно се е приютило киното. В началото децата развълнувано притаяват дъх - никога не са гледали телевизия и това е единственият им досег с останалия свят. Към края на прожекцията обаче уморено са отпуснали главичка на рамото на папа.
Най-хубавите дни са летните. Следобед слънцето напича керемидите и цялото село потъва в сладък сън, само влакът разтриса къщите от време на време. Но вечер сякаш целият живот се възражда, всички се събират на по водка и започват да се разказват истории за отдавна отминали времена. Пеят се руски песни, звучали на хиляди километри от тук. Комарите хапят жадно, но въпреки това няма по-хубави дни от летните.
Най-високата сграда в селото е църквата. Няма ръкоположен бáтюшка, но дякът води службите отдадено. Мъжете задължително имат дълги бради, а жените са със шубки и забрадки. Всички знаят сценария - на точното място като един се кланят и главите им докосват земята. Дълбоко в себе си вярват, че Бог е там и ги гледа.
Малко се чува за войните на село. Знае се, че са свършили, а България е тръгнала по пътя на социализма. Майка Русия ги е видяла и ги вика, ще изпрати кораб, ще им даде земя, ще ги посрещне радостно. Има нужда от тях, липсват й. Настават трудни времена - на раздяла, на
"вземете само най-важното"
но най-важното от кое? От живота си. Само най-важното от живота. И така само с дрехите на гърба си тръгват вечните емигранти, които винаги търсят дома, а не знаят, че го носят със себе си. Много къщи изстиват, а някои майки, братя и баби се превръщат само в далечен спомен.
В селото вече има читалище и телевизори, и асфалт. Мъжете редовно бръснат брадите си, а забрадки почти не се виждат. Говори се руски, но само в семейството, а лодките изчезват бавно една подир друга.
