Минавала съм покрай това място стотици пъти. Четири години учих до паметника „Левски" и сутрин, по път към факултета, хвърлях по едно око към мистериозно отворената врата в подземния етаж на ъгъла на Раковски и Московска.
Антикварен магазин. Какво ли има вътре? Все се чудех и все не влизах. Сега работя на Дондуков и пак минавам оттам непрекъснато. И отново ми е интересно да надникна, докато крача в определена посока, я за някоя среща след работа, я по задачи.
За части от секундата съм се улавяла как поглеждам надолу към входа на антиквариата и си представям, че вляза ли там, може би ще премина в някоя паралелна действителност. Сещате се - нещо като портал между различни светове, който случайно улучваш, крачейки си спокойно из града. Минаваш оттам и повече никога нищо не е същото...
Запознавам се с Еди докато заключва магазина, за да се отправи към мястото си пред Александър Невски, където заедно с други търговци предлагат интересни предмети, произведения на изкуството и вещи от любопитен колекционерски характер на местни, туристи и чужденци.
Еди Апазян е вежлив и буден човек, кореняк софиянец, който е в бизнеса с антикварни стоки вече 25 години. Признава, че може би арменската жилка му е оказала някакво влияние, за да избере пътя на търговец, въпреки че баща му цял живот е бил държавен служител.
Още в ученическите си години започва да събира разни неща - значки, монети, марки... Било модерно да си колекционираш картинки от дъвки тогава. По стрелбищата ги продавали. Лека-полека тази страст прераства в професия. Когато излиза от казармата след 2 години и 3 месеца служба в строителни войски, Еди започва да работи.
"Едно време, като стартира демокрацията, магазини нямаше все още, пък и нямахме пари да отворим. Антикварният бизнес стартира в градинката на Кристал. Там беше като пазарче и се продаваше всичко - дрехи, цигари на черно, ракия... Защото нямаше нищо в магазина. Но в последствие полицията разгони спекулантите и там се обособи пазарче за картини, икони и такива неща. Преместиха го през 92-а пролетта тук - на „Париж".
1994 година отворихме магазина. Преди това мястото беше бар за около 2 години. Лампите са от времето на бара, зад пердето има барплот даже. Иначе кожар е имало по времето на соца тук. Още минават да го търсят. Влизат хора и питат: „Тука беше кожухарят, къде се премести????" А него го няма от 25 години, но хората помнят. Явно силен кожухар е бил...
В началото на демокрацията хората намразиха комунистите и ми се е случвало да носят плик с медали от онова време, дето са ги награждавали. Идва и вика: „не искам да ги виждам, взимай ги, даже ти ги подарявам." Но между тях има примерно орден „Георги Димитров", който е 30 грама злато. Не му трябва, не иска да го вижда, но цената на златото си е актуална..."
В материалния свят, в който живеем, където всичко опира до консумация, чудя се дали работата с толкова много вещи засилва зависимостта на човека към предметите или по-скоро го освобождава от нея... И има ли си Еди любими неща от всички неща, които това място събира?
Казва как с течение на времето установил, че много го влекат старите инструменти - стари микроскопи, морски инструменти, измервателни уреди. Те са му слабост. Не че ги колекционира... Всъщност, първоначално се пробвал, но животът много поскъпнал и се наложило да ги продава лека-полека. Сега признава, че съжалява, защото продал много хубави неща, които вече не могат да се намерят.
Еди е добър разказвач. Той има памет за нещата и това си личи от начина, по който говори за миналото. Година по година. От една страна за човек с такава професия това е нещо задължително, все пак работиш с антики. Сами по себе си те съхраняват памет. От друга страна обаче днес, в информационната ера, сякаш отвикнахме да помним. Всяко нещо го пише някъде - на един клик разстояние. Бъркаш в джоба, вадиш и разбираш. После забравяш, ако ти се наложи - пак бъркаш в джоба и така.
"Едно време хората седнат на кръчма, отидат на бар, на нещо си... Аз понеже нямам кола и ползвам градския, и като се кача в трамвая всички са със слушалки и телефони, и нещо мажат там... Аз затова съм си взел таблет, а телефонът ми е една обикновена слушалка. Таблетът е малко по-неудобен и не можеш с него да ходиш по улицата и да гледаш. Даже днес не съм го ползвал въобще."
Миналата година точно по това време в магазина просто ей така, сякаш дошли от някоя паралелна действителност, влизат журналисти от корейската телевизия и искат интервю. Интересно ми е какво са го питали. Какво ли не... За най-стария предмет на това място например. Добър въпрос. Та кой е най-старият предмет?
Сложно е да се отговори, казва Еди. И все пак сякаш етнографските неща - пафти, гривни. Виждам една гривна, която много прилича на моя гривна - подарък. Не я нося често, много е тежка, макар и куха отвътре.
"Антиквариатът в България започва след Освобождението. Преди това не е имало нищо, хората са били бедни, айде чорбаджиите... Ама в къщите какво да има - маса, посуда, не е било като на запад - фруктиери, предмети изящни, красиви, ние просто не се имали такива предмети.
Каквото е внесено след това от Освобождението до Първата световна, когато е имало бум на всичко, това е. Всичко е внесено от Германия и Австрия. Повечето такива стоки в България са или немски, или австрийски. То самият род, който управлява, са австро-унгарци и просто имаме търговия с тях тогава, много малко английски и френски неща могат да се намерят.
България и преди е била бедна държава, и сега сме бедна държава. След Освобождението тук не е имало нищо, дори метални предмети не е имало. Дървени паници, лъжици... Металът са го ценили все едно е злато тогава."
Докато си говорим започват да влизат чужденци. Млада азиатка разглежда с интерес разни предмети, докато възрастна двойка търсят пръстени. Имало някаква мода напоследък с тези пръстени, разказва Еди и отбелязва, че толкова много хора през последната седмица не са влизали накуп. Лятно време повече клиенти има около Невски, заради хубавото време, дългия ден, туристите.
Еди прескача ту там, ту тук, а другите му двама колеги в момента са на морето в стария град на Несебър. Той си отговаря за софийските обекти. А какви хора влизат тук?
"Профилът много се измени през годините. Самите туристи, които посещават София, са различни.
Отначало, в средата на 90-те, идваха колеги антиквари от Гърция, Турция, от Европа. Имаше хора, които се опитваха да правят бизнес, по-богати хора. С течение на времето изчезнаха. Към 2000 година, като дойде царят, се смени профила и почнаха да идват много испанци. Те го знаят в Испания човека. Те се оказаха сравнително платежоспособни, бизнесът беше добър. Като удари кризата притокът на хората намаля. Сега идват туристи с нискобюджетните полети.
Всичките обаче отиват на Витошка. А там е една улица просто, няма нищо. Кафета, кръчми. За тях е евтино. Ядат, пият. За 50 лева голяма вечеря за двама. Това дори в Букурещ няма как да стане. Тук не идват чак толкова, те просто са там. И по околните улички.
Пристигат с ръчен багаж на парти туризъм. Купуват най-много магнитчета, сувенирчета, но в този багаж не могат да сложат микроскоп или нещо обемисто.
Сред българите има колекционери, повечето колекционират нашите традиционни работи - пафти, накити, етнография... Някои колекционират саби, ножове, монети..."
Еди си обича България и си обича града. Цял живот си е в София, като изключим времето, прекарано в казармата. Дали е за задължителната военна служба? Да. Смята, че там човек се самоосъзнава, научава се да се оправя сам. „Отиваш и айде - мама, тате: Довиждане! Вратата се затваря на входа и оставаш там. Нямаше телефони, пишехме си писма" - разказва той.
"Обичам зеленината на София, парковете. Живея близо до Южния парк, там е хубаво, но съм израсъл в центъра. Роден съм срещу баня Мадара. Преместихме се после тук - на Бенковски. Александър Невски, Руската църква, Кристал, Славейков - това са местата в София, които създават духа на града.
В градинката на Кристал вечерно време се събират младежи, пият бири. Събират се сравнително културни хора, нищо че седят по земята. Пред Народния театър също винаги има хора и там е приятно
Като дете Еди си е играел на улицата. Първо е нямало коли, било е спокойно - дървета, тротоари. Футбол и фунийки от оризова хартия. Днес вече не си играят така, но пък хубавото е, че може да се пътува.
Ставаш, тръгваш сякаш за Пловдив, но след малко си в Мюнхен. Това е привилегията сега, смята Еди.
А и за бизнеса е добре. Много хора носят от Европа неща, там има стоки, има битаци. В Германия се правят сбирки. Ходил е и там, и в Румъния."
Еди не се има за някакъв голям експерт, но а 25 години е видял доста неща. Той разбира от стари предмети, от маркировки и кое колко струва.
На прощаване си говорим за това как днес стоките се правят, за да се счупят и да могат после да се направят нови, за да има работа за хората. Поглеждам си дисплея на смартфона, който е пукнат от няколко месеца и нямам никакво намерение да го поправям или да си купувам нов в момента.
Еди ми показва един особено красив микроскоп на 100 години. И един, произведен през 70-те. После един теодолит (геодезически инструмент за определяне посоката и измерване на хоризонтални и вертикални ъгли) отново столетен и един от 60-те години на XX век. Казва, че вторият може и да е по-точен, но е по-грозен. Хората са имали дизайн тогава. Няма как да не се съглася.
„Мога да добавя, че... Много хора не обичат вехториите, те така ги наричат... Сега много се модернизираха работите. Хората си обзавеждат дома така, че всичко да е лъскаво, ново, но антикварните премети имат своя дух и са красиви.
Не трябва човек да гледа на тях като на стоки втора употреба или като на нещо ненужно, което е изживяло времето си, защото това е вид история. Трябва да се ценят." - казва Еди и се разделяме с обещание за нови срещи.
Излизам от антикварния магазин на Раковски и Московска с усещането, че съм научила някакви страшно интересни неща, които ги няма в интернет. И то си е точно така.
А дали преминах неусетно в паралелна действителност? Със сигурност да. Защото в това място се преплитат няколко различни епохи, събрани накуп и живи във вещите, които носят духа им. Но и защото срещнах техния властелин с блясък в очите - Еди - антикварят-разказвач на чудни истории, който познава София с цялото си сърце.
