В днешно време се говори доста за "Клуб 27" - своеобразното общество на красивите и талантливите музиканти, които си заминаха на 27-годишна възраст. Но знаете ли кой е първият член на този клуб?
Десетилетия преди Джими Хендрикс, Джанист Джоплин, Джим Морисън и Кърт Кобейн да дадат мрачната слава
Когато на 8 май 1911 г. в поредното бедно многодетно черно семейство на събирачи на памук се ражда малкият Робърт, едва ли някой очаква от него да стане едно от най-големите имена на блуса за времето си, вдъхновил толкова много артисти впоследствие.
И все пак именно това е средата, която дава на блуса смисъл - онези бедни черни общности, където мизерията, калта, болката и отчаянието се превръщат в една почти първобитна музика, която влиза право в душата. Оттам идва и самото име на блуса - от словосъчетанието the blue devils - сините дяволи, дяволите на тъгата, меланхолията и депресията. Едва по-късно това ще стане музика за салоните на богатите.
На фона на цялата тази среда Робърт Джонсън изпъква не само със свиренето си, но и с целия мистицизъм, който го заобикаля. Той е пътуващият музикант, който се мести от град на град, без никой да знае откъде идва и къде е следващата му спирка.
Най-голяма роля за известността му обаче идва от прословутата легенда за демона от кръстопътя в митичния Кларксдейл, Мисисипи. Според легендата демонът прави Джонсън великия китарист, познат на музикалната история, а в замяна получава душата му.
Легендата гласи, че Робърт Джонсън, бедното дете от делтата на Мисисипи, много искал да стане велик блус музикант.
Проблемът бил, че не можел да свири особено добре на китара. Владеел малко хармониката, но с уменията си на китарата предизвиквал у другите само смях, подигравки и обиди. По време на участия молел китаристите да посвири малко на инструментите им, но малцина се съгласявали. Накрая един човек се смилил над него и му казал, че ако иска да се превърне в звездата, която иска, трябва да отиде в полунощ на кръстопътя край плантацията Докери заедно с китарата си.
Робърт така и направил. Нарамил китарата и точно в полунощ се озовал на посоченото място. Там вече го очаквал огромен черен мъж. Той взел китарата от младия музикант и я настроил. След това изсвирил няколко парчета и накрая му върнал инструмента. Поемайки китарата от ръцете на огромния мъж, Джонсън поел по магически начин и майсторството да свири с нея.
Разбира се, мистериозният мъж на кръстопътя бил не кой да е, а самият Дявол. И за виртуозните умения с китарата, той получил правото да вземе душата на младия Робърт след смъртта му, а дотогава му дал 10 години, в които да бъде на върха на славата си.
Младежът изчезнал за около 6 месеца, след които най-накрая се върнал в града си. И макар там да го посрещнали с обичайните подигравки, в погледа му имало вече нещо различно. А музиката, която излизала от китарата му вече нямала нищо общо с предишните калпави звуци, оставяйки всички в салона с отворени усти.
Така започнала и кариерата на Робърт Джонсън - от град на град, в сепарета, на домашни партита и на улицата, той свирел истински блус. В собствените си песни той често пеел за свръхестественото и за срещи с Дявола и никога не отричал (нито потвърждавал) да му е продавал душата си.
Мнозина обаче вярват, че той сам насърчавал легендите, за да си изгради мистичен образ.
Според не толкова свръхестествената версия, той попил от уроците на големия китарист Айк Цинерман, с когото (отново според легенди) свирели заедно нощно време на гробищата.
Легендата за мистичния талант на Джонсън обаче се допълвала и от самото непредсказуемо поведение на музиканта. Робърт Джонсън бил особено предпазлив по отношение на музикантите, проявяващи интерес към стила му на свирене - все пак това било средството му за препитание и той не бил склонен да го споделя с всеки.
Понякога дори се случвало да прекъсне свиренето си насред изпълнение, да даде някакво неясно обяснение и да напусне помещението (а след това и града), само защото някой се загледал твърде дълго в китарата му, докато свири. А дори и на учениците си не давал да разберат как точно настройва китарата си, за да не му откраднат занаята.
Още един щрих към цялата легенда добавя и фактът, че той можел да хване почти всяка мелодия само по слух и да я възпроизведе умело на китарата си - умение, усвоено с многото пътувания и участия на различни места в САЩ. Джонсън се научил да свири почти всичко, което му поръчва публиката и по принуда включва в репертоара си освен блус всички модерни за времето си стилове като хилбили, полка, балади и т.н.
За личния му живот се знаело също толкова малко, колкото и за техниките му на свирене.
Той постоянно е на път, обикаляйки между големите центрове Мемфис, Хелена, Арканзас, както и между по-малките градове около Делтата на Мисисипи и съседните райони на Мисисипи и Арканзас. Понякога дори пътувал до Чикаго, Тексас, Ню Йорк, Кентъки, Индиана и други по-отдалечени места.
На много места той отсяда при някои от членовете на многобройното си семейство или при любовници. А вторите били дори повече от роднините му. В почти всеки град той имал жена, с която да сподели интимност. Много често домакините на Джонсън са в неведение за живота му извън града, а самият той не веднъж и два пъти използвал различни имена и самоличности в различните градове.
Междувременно в периода 1936-1937-а той успява да запише 29 песни - едни от златните хитове на блуса, които след това ще вдъхновят музиканти като Ерик Клептън, Кийт Ричардс и Брайън Джонс (друг популярен член на "Клуб 27"). Около година след последните записи той намира смъртта си.
Най-вероятно причина за нея е именно женкарското му отношение и мнозина изследователи на живота му смятат, че е отровен със стрихнин от някой ревнив съпруг.
Смъртта му и до днес не е изяснена съвсем. Любителите на мистичното обаче обичат да напомнят за прословутата сделка с дявола и за това, че всяка слава има своята цена. Цената, която Джонсън получава обаче също не е малка - възможността да положи основите на рокендрола и да остави златна следа в историята на блуса.
