Ако чуете гласа на Петър Денчев по радиото, заради дълбочината на мисълта и подредбата на фразата вероятно бихте предположили, че слушате човек на средна възраст, на когото животът е отредил не един-два бели косъма. Ако го попитате на колко години се чувства, ще спре календара някъде между 23 и 25, защото живее с усещането, че всичко тепърва му предстои.
В реалността е по средата - на Христова възраст. Със сигурност му предстоят безброй нови неща, но вече е натрупал и не малко опит зад гърба си. Режисьор и писател, той има реализирани 18 представления в различни театри в страната, издал е 4 книги (романи и разкази). Последната му пиеса - „Козметика на врага" по едноименния роман на Амели Нотомб се играе в Сливенския драматичен театър, като ще има своята премиера и в София на 15 октомври в театър „Азарян".
Последният му издаден роман - „Малкият бог на земетръса", ще ви накара да се замислите по много въпроси за живота си. Работи и по нов роман, в който ще приеме гледната точка на по-възрастен човек.
В края на септември краткият му драматургичен текст „Давид" беше сред подбраните от конкурса за драматургия на „Radar Sofia".
Междувременно репетира и нова пиеса - „Асансьорът" от Георги Марков. „Това е една много интересна пиеса, която не е съвсем обвързана със социалния контекст на България през 60-те години, но по някакъв особен начин вътре прозират антропологични наблюдения за това как функционира обществото и как през интимните връзки често пъти проблясват прозрения за по-големи обобщения", казва той.
Петър Денчев не се страхува от обобщенията, според него те са нужни. „Винаги някой страда при обобщенията, но има едно правило - когато човек участва в общност, трябва да е готов да приеме негативите ѝ, а не само да твърди, че обобщението го ощетява. В своето участие в общността трябва да помислиш как ти я променяш", посочва той.
„Козметика на врага"
За първи път се сблъсква с Амели Нотомб, когато прочита „Антихриста", а познава творчеството й от много преди да му хрумне да превръща романа „Козметика на врага" в театрална пиеса. Всъщност идеята тръгва от актьора Веселин Мезеклиев, който иска да направят заедно представление по романа. Докато намерят обаче сцена, която да постави необичайния сюжет, минава време и репетициите в Сливенския драматичен театър не съвпадат с графика на актьора.
Според Петър Денчев темата в „Козметика на врага" присъства като мотив във всичко, което Амели Нотомб пише. „По някакъв начин това е свързано с темата за сянката на човека и тази част от теб, която искаш да скриеш от света, а обикновено цивилизацията е потиснала чрез всички форми на възпитание, на образование, на живот в общото, в цялото. Тази тема има изражение в сюжета", разказва Петър Денчев.
Снимка от "Козметика на врага"
Оказва се, че най-голямото предизвикателство пред създаването на пиесата не е адаптирането на текста, а намирането на сцена за този нетрадиционен сюжет.
„Това наистина беше голямо предизвикателство и аз съм много щастлив, че въобще такъв текст е допуснат до това, което в България консервативната театрална машина желае като продукция и това, което печели всъщност внимание", казва Денчев.
„По-скоро предизвикателство наистина беше да стигне до публика. На практика това е текст, който се занимава с отчуждението на човека от него самия - да не бъде първоизточник на собствения си живот и да не може да се справя с тези травми на сянката и на израстването, на критичните моменти, когато трябва да върви в коловозите на интимността, на сексуалността. Дълбоко в себе си е заключил тези теми като табуизирани. Поради това пиесата съдържа в себе си жанровите характеристики и на екзистенциална драма, и на трилър, и на психологически трилър", разказва Петър Денчев.
В театъра го привлича възможността да разказва истории по непосредствен начин заради близкия достъп до аудиторията. Въпреки това няма идеалистични представи за работата си, дори напротив - гледа на нея като на професия, в която човек не бива да очаква скоропостижни успехи.
„Аз съм малко против тя да бъде натоварвана с идеалистични подбуди, защото това създава една нездрава романтика и сантиментализъм около самата професия. Мисля, че човек трябва да гледа прагматично на това какво може да даде, какво може да получи. В крайна сметка както във всяко едно изкуство, за да започне да прави неща, които наистина му харесват, човек трябва да допуска много грешки", казва той.
Говорейки за театъра, плавно преминаваме към един друг начин за разказване на истории - писането. За Петър Денчев литературата и театъра са свързани - занимания, част от един поток. „Просто като караш по магистралата, можеш да свиеш по някой по-малък път."
Богът на земетръса, богът на страха
Романът му „Малкият бог на земетръса" (изд. „Жанет 45") излиза в началото на 2019 година. Това е третият му роман, след „Тъй, както мъж целува жена, която обича" (2007) и „Тихото слънце" (2012).
Петър Денчев не си спомня къде е прочел притчата за бога на земетръса, но си спомня, че е източна, и че богът не е малък - той го „смалява", за да я адаптира спрямо героя.
Вълнуват го въпросите защо определени манталитетни нагласи и модели на поведение се повтарят и как конкретни виждания от миналото продължават да съществуват в настоящето в България.
„На практика [в романа] съм се опитал да уловя точно тази екзистенциална ситуация, в която всяко идеалистично натрупване или опит за съграждане в нашето общество обикновено много лесно изтича като пясък между пръстите. Същевременно прагматично приземеното, битовизираното, е изключително оцеляващо, жилаво живеещо, без да търси никакво развитие", разказва той.
В романа си Денчев говори за страха като основна движеща сила в обществото, която го движи не само в изборите му, но и в съпротивите му.
„Реших да гледам от позицията на това как един човек, който не претендира за изключителност и няма своите високи стремежи и измерения, би могъл да съществува, все пак съхранявайки някъде свои щения и желания", посочва той. Казва, че гледа на книгата си като на „моментна снимка".
Покрай героя от романа и отказа за участие, който прозира в поведението му, разговорът се завърта към обществото ни и неговите специфики. Според Петър също както за героя от „Малкия бог на земетръса", така и за нашето общество е характерен отказът от участие. „Нашето общество до голяма степен е раздробено, фрагментирано, атомизирано. Една от основните му характеристики е неговата свърхкритичност и неговата непоносимост към промените - то е свръхкритично, но генералните промени в обществото се случват бавно и ненавреме", казва Петър Денчев.
Именно в „Малкият бог на земетръса" той успява да вкара своите наблюдения, така че през конкретен герой да разкаже една много по-голяма история.
Снимка: Миглен Белев
„Ако човек си постави много сериозна задача да наблюдава личния си живот, може да види как всъщност общественият живот се просмуква през него по един невидим начин. Това е нещо, което се случва като съвсем естествен процес", казва той.
В книгата успява да вложи още една тема, която го вълнува - тази за загубата и начина, по който човек се справя с нея. Според него за травмите и видовете загуба трябва да се говори, защото в тези малки поражения всъщност се състои животът.
„Ако човек ги превръща в център на живота си, те малко по малко изместват всяко друго съдържание и го превръщат в една куха черупка, която е изпълнена само с болка. Това беше другият ми мотив", казва Петър.
„Всяко ново е по-лошо"
Според Петър Денчев тази ментална нагласа е особено разпространена сред консервативните хора, особено по нашите географски ширини. Именно тази своя теза той иска да „провери" в следващата си книга, в която му се иска да пише от името на „стар човек".
„Много ме интересува това как културната и социалната среда подкрепят съществуването на определени нагласи и как начинът, по който едно архаично съзнание конструира света си, може да бъде пренесен в едно по-ново време или в по-младо тяло. Какъв вътрешен конфликт би създало това и как би изглеждало поставено в днешния ден, в съвременна България, която в последните 10 години става все по-затворена, все по-агресивна към непознатото, към чуждото, и все по-песимистична към собствената си съдба", казва Петър Денчев.
Според него се намираме в интересно време, пълно със сюжети, затова му е интересно да разсъждава в тези параметри.
Снимка: Ирена Игнатова, Webcafe.bg
И ако за мнозина в България заниманието с изкуство изглежда като трудна всекидневна битка, за Петър Денчев това е работа, това е начин на изразяване. Някак естествено стигаме до най-клиширания от всички въпроси: какво би го отказало да се занимава с изкуство и какво друго би правил в живота си.
„Замислял съм се какво бих правил. Аз имам много необичайни интереси и извън това. Бих ремонтирал автомобили". Казва обаче, че с навлизането на толкова електроника в колите, те стават все по-обвързани с автомобилното обслужване на съответните компании и в един момент ще се превърне в бутикова дейност, в която трябва да работи само с колекционерски модели. Би бил екскурзовод. Би бил архитект, но кариерното преориентиране не му е на дневен ред, а и си признава, че и архитектурата е изкуство. Може и да рисува, а намира и земеделието за приятно. Все нови форми на изкуство и нови сюжети, които могат да бъдат вплетени в следваща история.
„Козметика на врага" може да гледате на 15 октомври, от 18.30 ч., в театър „Азарян" в София.
