MRKH, четирите букви, с които започва може би най-трудната ми за писане публикация. Не сметнах, че са подходящи за заглавие, защото не мисля че вече мога да ги сложа за нарицание за нещо в живота си, или нечий друг.
Букви, които преди около 8 години промениха живота ми, които всеки ден променят живота на много други като мен по света. Всъщност хората казват, че сме 1 на всеки 5000, не знам доколко е вярно, защото със сигурност има стотици, да не казвам хиляди, които просто не са документирани, които не са станали просто поредният случай.
На този етап вече сигурно се чудите за какво става въпрос и какви са тези луди неща, които приказвам. Та, да започна от същината. MRKH е краткото на Mayer-Rokitansky-Küster-Hauser, или по нашенски - синдром на Рокитански. Вродено състояние, синдром, засягащ момичетата по света, никой не знае защо става така, къде са се объркали нещата и защо точно ние, но на мен ми казаха "радиация". Може би, не знам. Ще си позволя да цитирам biberonbg.com защото не искам да ви занимавам с докторски термини и излишни неща.
Аз съм от втория тип, имам също бъбречно, сърдечно и ортопедично заболяване (както повечето момичета, които познавам)
Отдавна планирам тази статия, но не я правя не защото ме е срам, не защото е тайна, но от страх, че когато говоря, няма да бъда чута. Страхът ми от непознатото преди 8 години сега е страх от нежеланието на хората да знаят, неразбирането, тишината, неловките минути след като изречеш думата "матка".
Когато си болен, винаги получаваш онова странно съжаление от хората, които просто не знаят как да реагират и не ги виня. Не знаеш как ... болният би реагирал на въпрос или мълчание или просто да избягаш от странния разговор. Аз предпочитам да говоря, предпочитам да разкажа, защото със знанието и информирането страхът изчезва.
Да живееш с MRKH понякога е тежко, а понякога тотално забравяш и си живееш живота, понякога тотално блокираш, когато някоя колежка те попита дали ти е редовен цикълът или ти иска назаем тоалетни принадлежности. Някак не е история, която да вмъкнеш в отговор на подобен въпрос.
Просто, когато си 7-и клас и си последната в класа без цикъл, или когато си на 18 и се помъчиш да правиш секс за първи път, а не ти се получава, или просто чувстваш, че нещо не е наред... добре дошла в клуба.
MRKH ти спестява стотици левчета, дадени за дамски превръзки, притеснението от нежелана бременност, PMS и сигурно доста други неща, за които не се сещам в момента. MRKH ти отнема само 1, забравете тъпия секс - оперират те и си готова, отнема ти щастието да носиш в себе си живот. Отнема ти избора, отнема ти чакането 9 месеца, отнема ти 12+ часовата мъка да извадиш нещо прекрасно от себе си.
Когато си на 16 ти е все тая, никога не си мислила за семейство и деца, после идва тази тъга, за нещо насилствено отнето от теб. Изтръгнато.
Гадно е, но винаги имаш опции, има сурогатни майки които могат да износят бебето вместо теб, вземат яйцеклетката ти (да, все пак яйчниците ни работят) и сперматозоидчето и го засяват във фурната на някоя чужденка (защото все още не е легалнов България) срещу 4-5 цифрена сума.
Когато за пръв път ми казаха "Рокитански", никой нищо не ми обясни, обичайната докторска практика, насрочиха ми операции, оперираха ме, връчиха ми един изкуствен пенис и ме оставиха да се оправям. Грозно.
Впоследстиве с години бях отвратена от мисълта за секс, някой да ме докосне или... каквото и да е. Роди се Unbroken и много други останали непубликувани текстове, горчивина, отвращение, чувство за безполезност и нежелание за живот. Чувстваш се по-малко човек, чувстваш се осакатена за пореден път.
Всеки път си казвахме: "Е, да оправим този проблем и всичко е за последно". Е да, но не стана така, първо сърцето, после бъбреците, "оправихме" и пръста ми, в който липсваше кост, още един път, още два пъти... така и не свърши. Оправят физическото, но счупеното в теб не се лепи. Знам, че това ме направи по-добър човек, разбрах реално какво означава: "Това, което не ме убива, ме прави по-силен".
След 3-4-5-6-7-8-9-10+ операции вече не се притесняваш да легнеш и да те упоят, да ти сложат маската, да направят 20 см разрез в теб, да се събудиш окован в тръби и системи, дренажи, кръв и болка, винаги рухваш след това. Нещо, което морфин не може да притъпи. Всичко това преди да успея да завърша гимназия.
Когато ми откриха MRKH, нямаше никъде информация, не знаех какво става с мен, не знаех с кой да говоря, не знаех кой да попитам. На български нямаше нищо, намерих 1-2 сайта на английски с обща информация и една добра медицинска сестра, които горе-долу ме светнаха, че просто във формирането си като ембрион някои неща са останали недоразвити и затова съм се родила с толкова заболявания. От теми на teenproblem се свързах с други момичета и жени, които ми споделиха историите си, животите си.
Пиша, защото всичко е по-добре от тишината. Пиша, защото не си сама. Пиша, защото диагнозата не те определя, защото едно заболяване те засяга дотолкова, доколкото му позволиш да те засегне. Знам, че сме повредени, но знаете какво казват за повредените хора - те са най-опасни, защото знаят, че могат да преживеят всичко.
