Когато Ангела Меркел посети парламентарната група на партията си в средата на април, тя не говори за това как иска да промени пенсионната система в Германия.
Тол таксите по германските магистрали също не бяха в нейния списък от теми, нито всички проблеми около дизеловите емисии. Тя дори не се оплака от Християнсоциалния съюз (ХСС), баварската сестринска партия на нейните християндемократи.
Вместо това Меркел искаше да говори за Аугсбургския мирен договор, подписан през 1555 г.
В последно време канцлерът често прави "екскурзии" в историята. За Аугсбургския мир стана дума и преди четири седмици по време на посещението й в резиденцията на германския посланик във Вашингтон. Договорът от 1555-а води до началото на 60-годишен мир между протестанти и католици след кървавата религиозна война. Първоначално изглежда, че хората най-накрая са се осъзнали, но се оказва, че това е било само заблуда.
През 1618-а започва война, каквато Европа не е виждала до този момент. Докато дойде краят на този ад, 30 години по-късно, населението в големи части в Германия е намаляло драстично, а много градове лежат в руини.
За Меркел Аугсбургският мир е много повече от някаква далечна дата в историята. Вместо това той е по-скоро предупреждение за това колко тънък е слоят мир, покриващ цивилизацията ни. Точно както хората в края на 16-и век грешат, вярвайки, че Аугсбургският мир ще продължи вечно, ние може би също грешим във вярата си, че следвоенния световен ред, с всичките му договори и съюзи, е гаранция, че бичът на войната няма да се върне.
"Следващите десетилетия ще покажат дали сме се поучили от историята", каза Меркел във Вашингтон след обяд с Доналд Тръмп.
Ако е близо до нея през последните седмици, човек не може да остане с впечатлението, че тя не е кой знае какъв оптимист. Ако погледнете на света през нейните очи, ще видите, че конниците на Апокалипсиса вече се забелязват на хоризонта.
След финансовата криза от 2008-а Меркел се надяваше, че ще се стигне до международно споразумение, което да озапти пазарите по същия начин, както международната общност успя да се споразумее за Всеобщата декларация за правата на човека през 1948-а. Но това не се случи. И сега Меркел вижда как основите на световния ред навсякъде опасно се поклащат.
Меркел не таи никакви илюзии за Тръмп
Доналд Тръмп? За нея той е мъж, който е върнал часовника на историята до критичния час и хвърля сянката на съмнението върху всичко, което е обединявало Запада десетилетия наред: НАТО, търговските споразумения и ООН.
Мнозина в германското правителство се надяваха, че Тръмп няма да е толкова лош, след като положи клетва. Но Меркел вече не таи никакви илюзии. Тръмп постепенно изпълнява обещанията от предизборната си кампания, без значение колко глупави са те. Миналата седмица той изпълни заканата си и да наложи нови мита на вноса на алуминий и стомана от Европа.
Владимир Путин? Президент, който някога се възхищаваше на производителността на Запада, но който в един момент осъзна, че никога няма да може да предизвика икономически обрат в страната си и сега е напълно посветен на грубата сила и репресиите – в Украйна, в Сирия и дори в самата Русия.
Китай? Доказателство, че не е невъзможно да комбинираш диктатура с пазарна икономика. Европа? Изпълнена със скандали, отслабена от Брекзит и парализирана от болезнено дълги процедури по вземане на решения.
Ако има едно нещо, в което да не може да бъде обвинена Меркел, то ще е в "захаросване" на реалността. Да я слушаш понякога може да е плашещо изживяване.
Но какви са последствията?
Един мрачен анализ
Карл Маркс някога е написал, че философите само интерпретират света по различни начини, но целта е да го промениш. Ако това е истина, то Меркел очевидно е философ: тя никога не е била човек на големите планове.
Въпреки това, докато кариерата й се доближава до своя залез, става все по-ясно, че нейният анализ на ситуацията, в която се намираме, едва ли може да е по-мрачен, а също така е пълна противоположност на нейния практически подход към политиката.
Има ясни доказателства, че през есента на 2016-а сериозно е обмисляла оттегляне от политиката. Хора, с които е разговаряла по това време, казват, че е било болезнено да видиш колко студено и трезво Меркел е оценявала собствената си ситуацията – омразата, която провокира, и изтощението, което дългият престой на канцлерския пост неизбежно носи, особено в ерата на новите медии.
Ако Хилъри Клинтън беше спечелила изборите в САЩ, Меркел нямаше да се бори за поста отново, коментира човек, който разговаря с нея почти всеки ден.
Това обаче не се случи. В новата си книга за годините, прекарани в Белия дом, бившият съветник на Барак Обама Бенджамин Роудс пише, че Меркел се е почувствала длъжна да защити свободния световен ред след победата на Тръмп.
Поне за момент изглеждаше, че е наистина сериозна в това си намерение. По време на предизборната кампания през 2017-а в Трудеринг, Меркел произнася изречение с огромно значение: Европа трябав да вземе съдбата си в собствениците си ръце.
Това е сбогуване с международния ред след войната, в който европейците можеха винаги да разчитат на техния голям брат в Америка, когато положението станеше некомфортно.
Но в думите на Меркел се усещаше липса на сериозност и това не е само, защото бяха произнесени в палатка за консумация на бира. Речта на Меркел беше и продукт на самата предизборна кампания: в началото на същото лято противниците й от социалдемократите се надяваха да я представят като "кученцето" на Тръмп. План, който канцлерът умно осуети.
Липса на страст
От тогава насам тя няколко пъти повтори посланието, което първо произнесе в Трудеринг. Но не изглежда сякаш страстно вярва в него.
На 26 септември 2017-а, два дни след изборите в Германия, Еманюел Макрон произнесе реч в Сорбоната в Париж. В нея той представи обширен план за реформиране на Европа. Кулминацията на тази реч беше изказването, че дързостта е единственият отговор за предизвикателствата на съвремието.
Берлин запази мълчание що се отнася до тази реч, поне до миналия уикенд. Дори тогава Меркел не каза много. Месеци наред Макрон знаеше единствено какво Меркел не иска. А критиките на канцлера за френските предложения не са неоправдани. Един бюджет на Европейския съюз, проектиран да смекчава икономическите рискове с "асиметрично поглъщане на трусовете", както обича да казва Меркел с доза подигравка в тона, може да се разглежда и като покана към страните от Южна Европа да зарежат всички опити за реформи.
Макрон също така знае как да опакова интересите на Франция в една обща европейска воля, както показва и сегашният дебат за това как да се действа след въвеждането на американските мита.
Но скептицизмът не е същото нещо като да имаш план. Меркел в момента е заобиколена от мъже, които знаят точно какво искат. Макрон иска да осигури ново лице на Европа, Тръмп иска да подчини света на интересите на САЩ, а Путин иска да възстанови хегемонното величие на Съветския съюз в Русия.
А Меркел? През пролетта на 2015-а политологът Херфрид Мюнклер публикува кратък том, озаглавен "Силата по средата". В него той пише, че Германия трябва най-накрая да намери своя път извън нишата на световната политика. "Ако Германия се провали в изпълнението на задълженията си като централна европейска сила, Европа ще рухне", пише Мюнклер.
Това е опасността сега. Голямата сила на Меркел винаги е била в това при сложни преговори да намира компромиса, с който всички да могат да се примирят. Така тя успокои ситуацията по време на финансовата криза, а след това и при кризата с еврото.
Но ограниченията на тази стратегия ясно проличаха по време на кризата в Украйна. Меркел успя да предотврати ескалация, което не е малко постижение само по себе си. Преговорите и изпращането на наблюдатели обаче бяха нещо като професионална терапия за външната политика на Германия, която до ден-днешен не желае да признае, че Владимир Путин не се интересува от дългосрочен мир.
След избирането на Тръмп се казваше, че Меркел е станала лидерът на свободния свят. Но това са глупости.
Тя е усърдно трудещ се политик от години и всеки я познава – от коронования принц на Саудитска Арабия до Ли Ши, партийния секретар на китайската провинция Кантон, с когото тя обядва преди седмица.
Всички те ценят нейните знания, интелигентност и търпение. Въпреки това подобно на всеки лидер, който е бил на власт толкова дълго време, Меркел е особено добра в това да обяснява кое не може да стане.
Тишина, която разпалва апатия
Ако Европа наистина искаше да вземе съдбата си в собствените си ръце, щеше да е добра идея да създаде европейска въоръжен отряд за бързо реагиране, който да се намесва веднага при кризисни ситуации. Макрон предложи точно това по време на речта си в Сорбоната, а Маркел принципно подкрепя идеята.
Но предварително условие за създаването на подобен отряд ще бъде да се ограничи изискването на германската конституция федералният парламент, Бундестагът, да одобрява всяко изпращане на въоръжени сили от страната в чужбина. Меркел в момента няма мнозинство в парламента, за да направи такава промяна.
В мислите си Меркел е по-революционно настроена. Тя чувства, че всичко трябва да се развива много по-бързо – и в Европа, и в Германия, която дори не може да изгради летище в столицата си. Това е в ярък контраст с Китай, която може да изгради цели метрополиси от нулата само за няколко години. По време на посещенията й в Китай винаги го има намека за високата й оценка за китайското правителство, което не е натоварено с продължителни процедури по одобрение и където нито един политик не е длъжен да се обяснява на гражданите. Китай се управлява отгоре надолу.
Нещо трябва да се случи, казва с тревога Меркел при връщането си към Берлин, впечатлена от енергията на лидерите в Пекин. И тогава, на един дъх, тя обяснява защо нищо не може да се случи: защото ръцете й са вързани от германския федерализъм, от социалдемократите в правителството й, и от ХСС, която по-често се държи като опозиция, отколкото като сестринска партия.
Меркел казва, че не води чрез речи и апели. Действа сякаш е немска добродетел да постигнеш целта си без много говорене. Но истината е, че тя избягва работата по търсене на правилните думи, за да обедини хората около идеи, които все още нямат подкрепата на мнозинството.
Можеше ли политиката на разведряване на Бранд да съществува, ако не бяха великите речи? Или германското обединение? Едно от характерните неща за късната ера "Меркел" е, че тишината на самия канцлер подхранва същата онази апатия, от която тя толкова сериозно се оплаква.
