Думи като "трудов колектив", "манифестация", "чавдарчета и пионерчета" може би звучат екзотично на част от читателите, а останалите щастливо сме ги прехвърлили от активния в пасивния си речник. Но не така стоят нещата в един от последните бастиони на социалистическия строй - Куба.
Тези анахронизми, белязали втората половина на ХХ век в Източна Европа, все още са на мястото си там, съжителствайки с големите американски коли от 50-те години, тип "екологична катастрофа", и тънещите в разруха красиви пъстри сгради от колониалната епоха.
Манифестация като карнавал
Такива мисли се мотаят в главата ми, докато подтичвам и снимам жителите на Хавана, бодро крачещи към Площада на революцията, където издига снага 109-метровият обелиск в памет на апостола на свободата от испанците - Хосе Марти, а на околните сгради са монтирани гигантски неонови образи на по-късните герои на Куба - загиналите след комунистическата революция от 1959 г. Ернесто "Че" Гевара и Камило Сиенфуегос.
Със своите униформи се отличават армията, флотът, пожарникарите, а по протежението на човекопотока почетна стража са направили учениците от гимназиите. Естествено, отвсякъде прииждат и цивилни граждани, но не стихийно, ами подредени по трудови колективи.
Веднага ми прави впечатление разликата от подобно преживяване в София през 80-те години, когато манифестирах "на конче" върху раменете на баща ми, който обаче съвсем не излъчваше радостта, струяща от кубинците, ами не спираше да попържа под мустак целия свят от шефовете си в работата до самия Тодор Живков.
Така че именно в настроението се крие разликата между източноевропейската и латиноамериканската комунистическа манифестация. Далеч съм от мисълта, че всички в Куба са доволни от общественото устройство, но поне като им е задължително да ходят на парада, го правят с кеф.
Дотолкова, че този 1 май приличаше донякъде на карнавала в Рио - всички са облекли новите си дрехи, пеят, танцуват, съревновават се кой ще покаже по-интересен плакат.
Отвреме навреме по наредените по улицата високоговорители се чува гласът на диктор, който обяснява за "54-те години битки и победи" и скандира "Вива Фидел! Вива Раул!", но сякаш народът не му обръща особено внимание, защото си има по-важни занимания - например да позира с огромно желание пред камерите на туристи като мен.
Други народи често се страхуват да бъдат снимани, но в Куба живеят има-няма 11 милиона фотомодели, на които бедността и комунизмът не са им скрили усмивките. По пътя обратно към хотела снимам (не само) три прекрасни хлапета с най-лъчезарните усмивки, заедно с баба им, а след тях младеж с раста прическа, но и с фланелка срещу марихуаната.
Сякаш именно защото го снимах, на следващата крачка го спряха за проверка на документите двама полицаи, които може би разбраха погрешно значението на фланелката.
Тяхната полиция ни пази
А полицаите - униформени и цивилни, са буквално на всеки ъгъл в Хавана и гарантират сигурността на туристите до степен, немислима не само във всяка друга страна от Латинска Америка, ами дори и в европейски градове като Барселона и Париж.
Местните изпитват огромен респект към полицията - до трагикомични размери. Така например, поисках да наема от случайно преминаващ по улицата колоездач неговия велосипед срещу $10 за един час. Доколкото средната държавна заплата за месец е около 30, мисля, че офертата ми беше добра.
Човечецът обаче отиде при близкостояща полицайка и я попита дали е редно да правим това. Тя нямаше нищо против и тръгнахме към хотела ми, където щеше да ме чака след час, за да получи обратно колелото си. По пътя минахме покрай сградата на Народното събрание, където той видя двама други полицаи и преди да стигнем до тях, се отказа.
Самото общуване с чужденци в близост до полицията плаши голяма част от кубинците, може би с основание. Така например момиче, което върви с турист, може да бъде задържано за проституция по усмотрение на органите на реда. Местните също така нямат право да влизат в хотелите и при наличие на любовна авантюра силно препоръчително е да се наеме квартира.
Първи стъпки към пазарна икономика
Тези стаи под наем са един от малкото законни варианти на частна инициатива и сините табелки с котвичка са навсякъде по централните улици. Отскоро кубинците имат право и да продават недвижимите си имоти, като в събота на прочутата алея "Пасео дел прадо", където хаванските художници излагат творбите си, се събира тълпа от хора, с табелки, които рекламират къщи и апартаменти за продан.
Проблемът е, че на пазара има предлагане, но не и търсене, защото твърде малко кубинци разполагат със суми от порядъка на 50-100 хиляди долара или местния им еквивалент - кубинското конвертируемо песо (CUC).
Ситуацията представлява златен шанс за спекула, тъй като с навлизането на пазарната икономика в перспектива, цените на имотите ще се качат драстично. Там е работата обаче, че трябва да имаш кубинско гражданство, за да закупиш недвижимо имущество, което съответно е и повод за някои смесени бракове.
CUC vs CUP
С "кук" можеш да си купиш всичко в Хавана, но тежко му, който го няма. Поначало тази парична единица е предвидена само за чужденците, докато местните получават скромните си заплати в CUP - кубинско песо, което е в съотношение около 25:1 спрямо другото. И нещо повече, в магазините, където се пазарува с "куп", властва дефицитът.
В заведенията за кубинци дори куба либрето ти няма да е с кока кола (каквато иначе има, но се внася от Мексико, а не директно от САЩ), ами с някаква местна "кооп кола", по аналогия с познатата ни от миналото газирана напитка.
Така с "кук" разполага една привилегирована прослойка от обслужващ персонал, близо до чужденците - като търговци на дребно, сервитьори, таксиджии, проститутки. Те изкарват и невъобразими за по-голямата част от населението суми - един полулегален шофьор на лъскава американска кабрио лимузина от 50-те иска 30 долара на час.
В тази обстановка остават още две алтернативи на недоходоносната държавна служба, с която някак си оцеляваш на ръба заради купонната система, безплатното здравеопазване и образование и други екстри от комунистическия режим.
Много хора паразитират на гърба на свои близки, които са емигрирали в САЩ и други страни - те и им изпращат по стотина долара месечно, което е доста по-добре от заплата от 20-30.
Обаятелни мошеници
Предвид стълпотворението от туристи, в Хавана е пълно с измамници, които по цял ден спират наивните чужденци с "май френд, уеър ю фром?" и според насоката на разговора предлагат: евтини пури; безплатен концерт на оригиналните (!) Буена Виста в задимена квартална дупка, където свири просто някакъв оркестър и ще ти съдерат кожата със сметката; да инвестираш в брат му, който е обещаващ боксьор; да те запознае със сестра си, която те е видяла отдалеч и се е влюбила в теб, но се притеснява сама да те заговори (а всъщност е проститутка); просто ти искат няколко "кука" за мляко за бебето си, при положение, че купонната система гарантира по литър на ден за дете до 7 години.
След първите 2-3 дни започваш дори да не забелязваш мошениците и ги приемаш за част от екзотиката на пейзажа. Да не говорим и че от първия вариант има полза, ако разбираш от тютюн и можеш да прецениш дали ти продават истински пури на 3-4 пъти по-ниска цена от официалната или те лъжат с менте в хубава опаковка.
Вятърът на промяната
Въобще, положението напомня на България с чейнчаджиите и далавераджиите от края на 80-те, които след това в мътните води на прехода се превърнаха в уважавани бизнесмени, голяма част от които вече покойници.
Вятърът на промяната се усеща, но от сърце се надявам, че когато дойдат американците... тоест, ако дойдат, защото кубинският социализъм невъзмутимо размахва среден пръст на чичо Сам вече 54 години, напук на всички очаквания - на "Острова на свободата" ще намерят своя среден път, в който да бъде запазено положителното - всеобща грамотност, почти нулева престъпност и някакъв гарантиран социален минимум. Все неща, които са на другия полюс в повечето латиноамерикански държави.
