"Ужасно е, просто е ужасно, че 70% от нашите млади хора искат да останат в Европа, но биват игнорирани от 70% от старите хора, които искат да напуснат. Собственият интерес на тази държава очевидно зависи от присъствието ни в сърцето на Европа. Макар че има няколко много смели консерватори, които удържат позициите и отстояват убежденията си за това какво представлява нашият национален интерес, има твърде много хора в другите два лагера.
Едните казват - "Това е животът, нищо повече не можем да направим, народът се произнесе". Във втория лагер са застъпниците за Brexit, които са движени от манията си по миналото, от заблудата си за ролята на една икономика от среден размер и националната държава в утрешния свят - без да обръщат внимание на желанията на идващите поколения...
Тъжен съм, че моето поколение предаде младото поколение. Тъжен съм, че отрекохме историческата роля на Великобритания в центъра на Европа. Тъжен съм, че отстъпихме от позицията си като една от водещите държави в света".
Тези думи принадлежат на 85-годишния лорд Майкъл Хезълтайн, дългогодишен министър в кабинетите на Маргарет Тачър и Джон Мейджър, ветеран на Консервативната партия, който трудно може да скрие огорчението си от тоталния институционален хаос около Brexit през последните дни. Днес той стои много по-близо до бившия лидер на Лейбъристите Тони Блеър, отколкото до настоящия лидер на Консерваторите Тереза Мей.
Хезълтайн дава удачна оптика за фокусиране върху целия проблем около британското откъсване от ЕС - не става дума за спор около търговски споразумения, права на гражданство или статута на ирландската граница. Истерията не се дължи дори на вътрешнопартийната борба за поста на Мей.
Brexit е историята на една горда бивша имперска сила, която преминава през криза на идентичността.
Днес целият свят наблюдава как Лондон и Брюксел управляват развода си като отчаяна семейна двойка на средна възраст, и се пита само едно: Кога най-после ще престанат да говорят и ще продължат напред с живота си?, пише Райън Хийт в анализ за "Политико".
Обещанието на застъпниците за Brexit по време на референдума от юни 2016 г. беше, че напускането на ЕС ще направи Великобритания "велика" отново, след като повече няма да се налага да бъде направлявана от европейските бюрократи и да бъде третирана като равна на останалите 28 страни в тромавата конфедерация на континента.
"Британия е специална", уверяваха националистите своите избиратели, които гласуваха подобаващо. Последните две години обаче показаха много по-различна картина.
За първи път в модерната си история Великобритания е малка. Ако страната започна 20 век като империя, то втората половина на столетието беше време на разделяне с почти всички отвъдморски колонии. Заедно с тях Лондон изгуби и голяма част от своята икономическа и военна мощ.
Този проблем беше частично компенсиран от факта, че Великобритания е постоянен член на Съвета за сигурност на ООН, разполага с ядрено оръжие и има много тясна съюзническа връзка със САЩ. Но онова, което помогна на Великобритания точно когато деколонизацията приключваше, беше присъединяването й към новосъздаващата се икономическа и политическа сила - Европейската общност.
Включването й в съюза през 1973 г. след дълга съпротива от страна на Франция се случи само седем години преди последната африканска колония да свали "Юниън Джак". Малко повече от десетилетие след това страната се споразумя с Китай за предаването на Хонконг.
Имперската история и 45-годишното членство в ЕС, където Лондон имаше доминираща позиция, е причината, поради която страната се проваля в опита да намери дипломатично решение на кризата от новата си позиция на средноразрядна политическа сила. За първи път в историята на англо-ирландските отношения Лондон се оказва в по-слабата позиция, както посочва бившият британски посланик в ЕС Айвън Роджърс. Привикнала към миналото Великобритания просто не знае как да играе играта на взаимни отстъпки и придобивки в преговорите си с много по-голям партньор.
Вероятно на това се дължи и причината за преобладаващата неинформираност на британците за това какво представлява Европейският съюз и какви са ползите от членството в него. Мнозина от тях имат силно (негативно) мнение за ЕС, но рядко демонстрират разбиране на процесите в Съюза. Тази криза на идентичността на Великобритания не е нещо ново, а се развива от години.
Лесно е вината да се прехвърли на безотговорните национални медии (включително на един от най-популярните политици сред журналистите и водещ активист на Brexit Борис Джонсън) за това недоразумение. Много преди македонските тролски фабрики и руските ботове, редакторите на таблоида Sun насочваха общественото мнение на читателите си в "правилна" посока. Но отговорността остава върху милионите безсловесни консуматори на пропагандата и върху безхарактерните политици, които така и не си направиха труда да коригират манипулираната информация.
Няма по-показателен пример за несръчната позиция на Великобритания от странната дипломация на Тереза Мей в стил "крачка напред, две назад".
Може би тя е най-подходящият лидер за съвременна Британия - лидер без дългосрочна ясна визия за бъдещето, чиито усилия за едновременно справяне с Brexit и със собственото й политическо оцеляване все повече напомнят на импровизация. Иронията е, че до момента тя е единственият политик в Уестминстър, който е достатъчно отговорен и напълно откровен за ситуацията, пред която се е изправила страната, за да продължава да ръководи правителството и да разчита на обществена подкрепа.
Честите й спешни совалки до Европа подсказват, че Великобритания е загубила преговорите още преди те да започнат. Всяко нейно пътуване до Брюксел е съпроводено от тежък натиск във вътрешнополитически план, което усложнява до безкрайност възможността й да постигне компромис от страна на европейските лидери.
Междувременно, преговорният екип от страна на ЕС обикаляше всяка отделна столица тихо и упорито, като изграждаше обединен фронт още преди началото на разговорите с Лондон.
Британските сътресения около Brexit са симптоми на сякаш умишлена липса на разбиране - страната не знае какво иска от ЕС, но и не знае какво иска да постигне с напускането.
В продължение на десетилетия Лондон се възползваше от позицията си на една от големите страни-членки и сключваше специални споразумения с останалите партньори в ЕС. Завоюва си отстъпки от бюджетните вноски, договори се да не въвежда еврото и Шенгенските правила за граничните проверки. Изглежда, че страната очаква да получи същото облекчено отношение и при напускането на ЕС.
Балансирането между противоречащи си национални интереси е достатъчно труден проблем за всяка отделна страна, какво остава за сбора от 27 национални държави. Преговорите отнемат време, а всяка рязка промяна на политиката може да доведе до нарушаване на равновесието в ЕС. Споразумението, което Тереза Мей постигна с Брюксел, но не успява да прокара в Лондон, е най-добрата възможна оферта, просто защото Брюксел не е способен да предложи нищо по-добро от това.
Въпреки това, агитирани от двамата бивши отговорници за Brexit, които рядко си даваха усилието да се появят в Брюксел за преговори, британските политици упорстват пред останалите 27 страни и настояват да се направят поправки във все още неприетото споразумение.
Ако има урок, който Великобритания може да научи след тази криза, той е следният: Онази политика, която една глобална сила може да си позволи под претекста на своята "изключителност", не е нищо повече от неблагодарност, когато се прилага от средногабаритна държава.
