Индия и Япония - обединени срещу "китайската заплаха"

Дали съюзите вече се приемат по-сериозно на Изток - в Индо-Тихоокеанския регион - отколкото в трансатлантическия Западен свят?

Докато Доналд Тръмп е зает да пише традиционните си гневни туитове срещу Франция и нейния президент, премиерите на Индия и Япония – Нарендра Моди и Шинзо Абе, показват колко близки са станали техните двустранни отношения.

Във време, в което Западът е разделен по почти всички важни въпроси, индийците и японците възнамеряват да създадат "единен демократичен фронт", с който да противодействат на нарастващите имперски амбиции на Китай.

Не толкова отдавна азиатците бяха тези, които завиждаха на силата на атлантическия алианс. В техните очи в концепцията на Запада имаше реалност, която азиатският свят просто не притежаваше. Не беше ли дори самата дума "азиатски" изобретение на Запада? Те се чудеха - особено японците - на процеса на помирение между европейците, особено между Франция и Германия. И не спираха да питат как европейските страни са постигнали това.

Азиатците искаха да знаят рецептите на Европа и да се вдъхновяват от тях, след което евентуално да пренесат на свой азиатски терен процеса на помирение и “географията на ценности”, оформила основите на Европейския съюз и атлантическия алианс.

По време на Студената война, Западът съществуваше още повече заради ясната и непосредствена заплаха от Съветския съюз. Сега обаче съществуването на руската заплаха и средствата за справяне с нея повече разделят западните държави, отколкото ги сближават. За британците това е с абсолютен приоритет; за французите застава едва след заплахата от тероризма; за италианците изобщо не съществува. За САЩ китайската заплаха в момента очевидно надделява над руската такава.

Същите разлики могат да бъдат открити в Източна Европа. Полша отдава толкова голям приоритет на заплахата от Москва, че поиска от САЩ да разположи своя военна база на нейна територия. И това искане се случи без предварителни консултации с Европейския съюз. Унгария, неслучайно, по този въпрос има позиции, сходни с тези на Италия - има видим проруски компонент в популистките движения на Орбан и Савини.

Объркване и разделение на Запад, простота и яснота в Далечния Изток? Това описание вероятно е преувеличено, но отразява тенденция, дори и тя да не е съвсем реалност. Понастоящем Индия и Япония акцентират върху съществуването на общи сигурност, просперитет и бъдеще между двете държави.

Ключът към следвоенното френско-германско помирение е било съществуването на форма на баланс между двете държави. Болезненият въпрос и за двете е била съветската заплаха. САЩ, мотивирани по това време от щедрост, са породили това сближаване. През 1953 г. Джон Фостър Дълес, тогава държавен секретар по време на управлението на президента Айзенхауер, заплашва Париж със "болезнено преразглеждане" на американските ангажименти по отношение на европейската сигурност, ако тя не постигне напредък в Европейската отбранителна общност (ЕОО), която в крайна сметка така и не се реализира. Французите по това време предпочитат германска армия в НАТО пред германски войници в европейска армия.

Във връзките между Япония и Индия има основни отличия от тези между Франция и Германия. Няма обща култура, няма обща религия, нито общи драми между двете, както е в случая с Франция и Германия. Традиционно Япония - както можете да видите от романите на писателя Юкио Мишима - е гледала с пренебрежение на т.нар. "влажна Азия". Има обаче фундаментална обща черта между двете страни, отвъд възприятието за китайската заплаха: има го усещането за баланс между тях.

Япония, третата по големина икономика в света, е либерална демокрация в класическия смисъл на думата, и е със застаряващо население. Индия е демографски гигант на ръба на това да надмине Китай като численост на населението. Също така тя е и “нелиберална демокрация”, която - предвид високите нива на корупция - не  е много по-наясно с концепцията за върховенство на закона в сравнение с Китай. И двете държави са водени напред от силен национализъм, макар че в случая с Индия той е от религиозно естество.

Това, което обединява Япония и Индия преди всичко, е общият страх от Китай.

В противодействието си на него, те могат да разчитат на подкрепата и на други демокрации в региона - като Австралия и Индонезия. И преди всичко - обратно на това, което се случва в Европа - Америка сериозно се ангажира с Азия.

Доналд Тръмп, независимо от това, което казва или прави, приема китайската заплаха сериозно. Що се отнася до Азия, той изглежда приема факта, че все пак са му нужни съюзници. Изразът "Америка преди всичко" важи навсякъде, но "Америка сама" е по-осезаем срещу западните държави, отколкото срещу азиатските.

Правилно или грешно, изглежда, че сякаш Вашингтон не приема напълно сериозно руската заплаха, а с това не възприема сериозно и Европа.

Същевременно може да се стигне и до обратния извод и да се твърди, че оскърбителните коментари от Доналд Тръмп за "европейската армия" са доказателство, че за първи път Америка приема сериозно желанието на страните от Стария континент да се отбраняват сами и вече не ни счита за идващи от "Венера" вместо от "Марс", както беше заявил американският историк и политически коментатор Робърт Каган преди 15 години.

Реалността е, че по този въпрос позицията на Америка е тотално противоречива. Тя категорично заявява, че "Европа трябва да плаща за отбраната си", точно както някога преди Втората световна война се е казвало, че "Германия ще плати". Но, от друга страна, Вашингтон всъщност не иска Европа да става опорен стълб на сигурността паралелно или дори вътре в НАТО.  Щатите не възприемат Европа като равна, реално или потенциално, за разлика от начина, по който новите азиатски съюзници – Япония и Индия, се възприемат едни други.

Уважението и балансът са ключът към успеха на всеки съюз. И нека не забравяме и усещането за обща заплаха.

Новините

Най-четените