През 1974 г. радиоводещият Стъдс Търкел публикува книга с профили, в които хората говорят за това какво правят по цял ден и как се чувстват заради това, което правят. Заглавието на книгата бе просто "Да работиш". Съвсем подходящо.
Да работят - това правеха хората по цял ден, особено ако бяха мъже на 20, 30,40 или 50 г.
През 70-те г., както и в предишните десетилетия, около 95% от мъжете на възраст между 25 г. и 54 г. или работят, или активно си търсят ново работно място. Само 5,5% от тях са в категорията, наричана от икономистите "неактивна", тоест те са извън работната сила.
Но ако някой се опита да повтори проекта на Търкел през следващото десетилетие, ще трябва да намери друго заглавие. Във всяко десетилетия след 70-те г. на миналия век делът на неактивните мъже на възраст 25-54 г., които нито работят, нито си търсят работа, расте.
С всяко десетилетие да не работим се превръща все повече и повече в това, което правим по цял ден.
Както е видно, не става дума за краткосрочна промяна, а за структурно изменение. Официалното ниво на безработица се е качило на влакче на ужасите през последните 8 петилетки, но ръстът в неактивността на мъжете на средна възраст изкачва неотменно стръмен хълм. Нарастваше по време на Рейгъновото възстановяване, по време на Клинтъновата администрация, по време на рецесията от 1991 г., по време на рецесията от 2001 г. и по време на Голямата рецесия. Всъщност нивото на неактивност за мъжете на възраст 25-54 г. след края на Голямата рецесия (+1.7 процентни пункта) е по-високо, отколкото бе в хода й (+1.3 процентни пункта).
И така, защо изчезва работата за мъже?
В една великолепна поредица преди дни "Ню Йорк таймс" изследва географията, демографията и историите на неработещите американски мъже. И както написа Бинямин Епълбаум: "Много мъже сметнаха, че ниско платената работа няма да подобри живота им отчасти защото дълбоките промени в американското общество направиха така, че да им е по-лесно да живеят, без да работят.
Тези промени включват достъпа до федерални помощи за инвалиди, спада в браковете, което означава, че по-малко мъже издържат деца, и възхода на интернет, намалил чувството на изолация в резултат на безработицата".
Епълбаум признава, че бавната ерозия на работещия мъж не се дължи единствено на тези фактори. Не става дума само за спада в производството и за силите на глобализацията и технологиите, които едновременно унищожиха и обезцениха труда на хората с умения и трудов опит и ги прогониха от пазара на труда. Става дума и за структурата на нашата мрежа за социална сигурност (например помощите за хора с увреждания се отпускат само на инвалиди, които не работят), за увеличаването на броя на самотните майки, за евтините развлечения онлайн, които водят до разтуха и отвличане на вниманието.
Би било твърде силно да се каже, че стана по-лесно за мъжете да не работят. (Цената на здравните грижи например е твърде висока и за мнозина това е твърде унизително.) Но пък не е силно да се каже, че стана по-обичайно и някак приемливо за мъжете да не работят, особено в някои части на страната като например Източен Кентъки, където половината от младите мъже са безработни.
Ако погледнем към бъдещето, един от аспектите в намаляването на заетостта, на който не се обръща внимание, е идентичността. Ако бъдещето на заетостта не е така изрично свързано само с мъжете, то със сигурност изглежда свързано с традиционната идея за мъжествеността. Строителството и производството - две традиционно доминирани от мъже индустрии, загубиха 3 млн. работни места от 2008 г. до сега.
Повечето от тези работни места са мъртви вовеки веков
Междувременно единствените професии, от които се очаква да създадат повече от 100 000 работни места в следващото десетилетие, са медицинските асистенти, домашните медицински асистенти, медицинските секретари и маркетинговите специалисти, които се упражняват предимно от жени.
Може да ви звучи сантиментално да си говорим за гордост и идентичност на фона на големите тенденции като спад в заплащането на мъжете с основно образование или ниската степен на автоматизация на работните места с ниско заплащане. Но според някои икономисти идентичността играе ключова роля в икономиката. "Част от спада в заетостта сред младите мъже е резултат от несъответствие между идентичност и очаквания", казва Лорънс Кац, преподавател по икономика в Харвард. "Професията на медицински техник носи белега на женска професия. Ръст се забелязва само в професии, смятани за женски - образование, здравеопазване, правителство".
Икономиката не просто загърбва мъжете. Тя загърбва мъжествеността. Машините заместват мускулите, движили икономиката на 20-и век, и разчистват пътя към заетост, която изисква по-фин човешки допир.
Роуан, не си съвсем прав за прекараното време. Специално при програмирането не може да се определи "нормата". По отношение на количеството няма как да се даде точна оценка колко време трябва за анализа или написването на дадена фукционалност или оправянето на някое просто на пръв поглед бъгче. Още по-трудно е да се определи норма спрямо качеството на това, което си направил. Нещата са страшно относителни и в една по-голяма фирма няма как да се разпредели работата равномерно (както и хората няма как да работят еднакво). Затова всички стоим по около 8 часа и сами решаваме дали през това време да кодим без да вдигаме поглед или да пишем по форумите. Все пак, резултатът в по-глобален план се вижда - кой колко и каква работа е свършил. Оттам се определя и заплатата ни. Не ни гледат да сме точно по 8 часа на ден. Някои стоят по 6-7, други по 10. Все пак, очаква се да сме в офиса, а не просто да си вършим работата онлайн, защото комуникацията очи в очи е по-бърза и ефективна. А и аз самият не бих искал да работя от къщи, по ред причини. И това, което ти каза за 35-те часа на твоя приятел до голяма степен неофициално важи и за нашата фирма и за голяма част от тези, в които имама познати, макар по договор да имам някакво работно време (честна дума, не зная какво е). Всички тези неща са известни и на шефовете ми, почти всички мениджъри са били програмисти, а не спуснати с парашут и знаят всичко това. В общи линии, специално в нашия бранш, не се чувстваме особено несвободни, макар винаги да има нещо, което може да се подобри. Затова и не мрънкам особено против системата - като студент съм работил и нископлатена работа и зная каква е разликата. Ако се наложи, пак бих работил каквото намеря, ако трябва плочки ще лепя и шпакловки ще правя, но не бих стоял на соц. помощи. Всеки човек е различен, аз например дори отначало да се чувствам свободен, реално няма да съм такъв, защото ще съм жалък зависим от подаянията на останалите. Помощите за безработица след един определен период са милостиня, а не право на индивида. Ако светът се е развил технологично, то заслугата за това е на хора, които са работили, вмето да люпят семки. Споделям мнението ти за ползата и удоволствието от това да отделяш време за мислене, за изкуството и т.н., но малко хора го заслужават априори. Останалите трябва да си го спечелим.
А! И весели празници!
>Работата по дефиниция е: „Дейност, която извършваш, ама не искаш да я вършиш, но я вършиш, защото за това ти плащат.“ Искрено съжалявам хора като теб, за които това наистина е дефиницията на "работа". Но за немалко други хора не е това. Работата може да е приятна, може да е забавна, може да ти дава удовлетворение, което е немислимо и непостижимо с лежане, пиене на кафе, сърфиране в нета или четене на книги. Но, да - иска се да си друг вид човек. Апропо, всичките ми различни мечти/планове за пенсиониране са свързани с един или друг вид работа.