"Да се борим за Идеята за Европа, защото в противен случай ще я изгубим под наплива на популизма" - това беше доминиращото послание преди Европейските избори през май 2019 г. Това беше посланието и на манифеста на 30 известни и уважавани интелектуалци, публикуван в края на януари. Сред подписалите го бяха хора като Милан Кундера, Адам Михник, Агнеш Хелер и др., които призоваха на "битка за Европа" срещу заплахата от популистите.
Желанието им да дадат силен сигнал за предстоящите кризи беше подкрепено с припомняне на най-тежките времена за Европа. Но повтарянето на абстрактните европейски ценности и употребата на ударния аргумент за катастрофалните последици от нацисткия режим вече не оказва особено въздействие на фона на всекидневните тревоги и проблеми на мнозинството от гражданите на ЕС.
Напротив, последните няколко години показаха, че този подход често създава още по-голямо разделение.
В книгата "Интегрирайте ни първо!" Петра Кьопинг показва причините за този обрат, като дава пример с възхода на крайнодясната "Алтернатива за Германия" в бившите социалистически източни провинции на страната на фона на по-ниската популярност на партията на запад. Нейната теза е, че това се дължи до голяма степен на несправедливостите от периода непосредствено след падането на Берлинската стена - теми, които остават табу за Германия.
Всички политики от прехода към Обединението оставят белег върху местните хора - приватизацията на повечето държавни компании и имоти от западногермански фирми, прилагането на рязък неолиберален подход към икономиката, който би бил политически немислим в Западна Германия по това време, цялостната промяна на работните и жизнените условия "от днес за утре", отношението към "оситата" ("Ossi", от "Ost - изток") като незрели или ретроградни хора, и др. Всичко това радикално влошава оптимистичния дух на промяната, надеждите и динамиката на мирната революция от 1989 г.
Отричането или подценяването на тези проблеми само налива масло в огъня. Но има политически играчи, които знаят как да извлекат ползи от тези настроения.
Те предлагат "фалшива културна преоценка", усещане за морално превъзходство пред Запада и всичко от "западен внос", включително Европейския съюз.
Не само "Алтернатива за Германия" знае как да превърне разочарованието в политически капитал. В Унгария правителството на Орбан е на власт от 9 години, като черпи по-голямата част от обществената си подкрепа именно от този източник. В Чехия евроскептицизмът е във върхова форма. Словакия избра за президент жена с либерални възгледи, която се сблъсква с все повече съпротива от растящата крайна десница.
Защо? Защото случилото се в Германие е приложимо за Източно- и централноевропейските страни по отношение на ЕС.
И тук имаше огромно желание за "връщане в Европа", но то беше възможно само при спазване на правилата, разписани от Запада. Демокрацията стана част от пакет, в който беше включена икономическа несигурност. Рецептата за напредък беше представена с известна арогантност - сякаш източноевропейските народи са се движили в обратна посока през цялото си съществуване.
Този подвеждащ подход беше възприет от влиятелните и образовани елити на Източна Европа, чиято връзка с настроенията и житейския опит на големи части от собственото им население се оказа прекъсната.
Западът винаги е бил отправна точка за източните държави. Целта винаги е била да се навакса изоставането, а икономическата цена на трансформацията се приема като необходимото зло на цивилизацията. Възходът на крайната десница в тези държави е част от промяната на политическата психология: отрицанието на нуждата от външно одобрение на напредъка, отрицание на очакванията на Запада.
Както в Източна Европа, така и в Източна Германия, въпросът "кой печели" от прехода е много сходен. Сред политическата класа на Западна Европа има преобладаващо усещане, че Изтокът е обгрижван достатъчно дълго, без да показва желание за промяна и без да се "отблагодари" за помощта. Въпреки значителните чуждестранни инвестиции обаче източните страни търпят отрицателни последици, които водят до дисбаланси. Цените на имотите, стоките и услугите на някои места достигат нивото на западноевропейските пазари, защото вътрешното производство не може да се конкурира с това на световните гиганти.
Теорията за това, че свободното движение на работниците би компенсирало доходите и цените, до голяма степен се оказва невярна.
Хората не са толкова "мобилни", колкото стоките. Там, където трудовата емиграция наистина оказва ефект, промяната води до опасения от дъмпинг, съответно - до възход на национализма и настроенията против източноевропейските народи (както във Великобритания).
Обичайните макроикономически индикатори изглеждат доста добре за много страни в региона, но не дават никаква представа за качеството на живот. Минималната заплата в Чехия и Унгария, дори коригирана към покупателната способност, е едва наполовина на тази в Германия. Животът на големи групи от населенията в Източна и Централна Европа безспорно се е подобрил от 1989 г. насам, но икономическата несигурност остава, което води до разбираемо разочарование.
Психологията не може да обясни всички структурни и властови дисбаланси. Но едно нещо е ясно: крайната десница не предлага решение. Тя предпочита да се занимава с националната гордост, а не с борбата с неравенството в рамките на Европа.
Противопоставянето на "про- и анти-" европейци е фалшиво и контрапродуктивно. Разделителните линии по-скоро минават между печелившите и губещите от еврозоната и общия пазар, между проспериращите центрове и периферните региони, които са изоставени материално и символично.
Те ще трябва да бъдат запълнени скоро, в противен случай ЕС може да се разпадне. Политическите движения от Изтока и Запада, които искат да се противопоставят на национализма, трябва да изоставят риториката на морализаторите и да намерят език, който да върне темата за намаляване на неравенството между обществата обратно в техния дневен ред.
