От куратор на музей обикновено очакваме да се вписва в определено клише. Освен познания и образование в областта на експозициите, които представя, от него се предполага да е нещо като книжен плъх, или в случая - музеен.
Кураторите на Ермитажа, Лувъра или Британския музей може и да гравитират около тази представа. За персонала на Музея на остров Южна Джорджия, там където Атлантическият океан среща Южния полярен кръг, изискванията са малко по-различни.
Хората, които работят в този музей - посветен на природата, китолова и историята на този отдалечен край на света - трябва да са в състояние да живеят с често агресивни огромни тюлени, да пълнят резервоари с дизел, да живеят без интернет и без прясна храна.
Те са едни от малкото обитатели на Южна Джорджия - британска отвъдморска територия, най-близкото населено място до което са Фолклендските острови. На 1300 км или 4 дни път с лодка. Друг превоз няма.
Музеят е безплатен за посетителите - островът е спирка на круизните кораби, които идват от най-южната точка на Аржентина - Ушуайя, и се поддържа от Дружеството за наследството на Южна Джорджия, което е базирано в Дънди, Шотландия.
Първоначално е бил музей на китовете и китолова - основен поминък и причина за населването на това място на края на света, но впоследствие показва всичко, което може да се каже за отдалечения остров - история, геология, археология и изкуство.
Въпреки това на дружеството в Шотландия рядко се налага да търси активно хора, които да работят в музея. Обикновено самите желаещи се обръщат към настоятелите, защото вече са чули за освободено място.
В момента в музея, който отваря за посетители този декември за пръв път от година и половина, има двама души персонал. Единият е от Фолклендските острови, а другият е работил в Порт Локрой в Британската антарктическа база на Антарктида.
Точно малката музейна експозиция на живота на пътешествениците в Антарктика в Порт Локрой е един от конкурентите на музея на остров Южна Джорджия за приза "Музей на края на света".
Другият е в Питкерн, самотен остров в Тихия океан. Заради пандемията музеят затваря през март 2020 г., а персоналът е спешно евакуиран.
На това място на света "спешно" звучи по малко по-различен начин. Първо се пътува 4 дни с рибарски патрулен кораб до Фолклендските острови - в най-добрия случай.
Ако патрулът получи сигнал за бракониери, пътешествието може да се удължи доста - заради забавянето при преследването се изпуска полетът към Великобритания. А следващият не е скоро.
През годините желаещи да идат на края на света не са липсвали - имало е хора от цял свят, включително и от Европа и дори Австралия, разказва пред "Би Би Си" Сара Лъркок, директор на Дружеството за наследството на Южна Джорджия.
И е имало времена, когато островът, който няма постоянно население, е бил обитаван от по 20-40 души, от които 5-6 са работели в музея. Останалите са учени и антарктици, плюс официален британски представител.
Южна Джорджия е сурово място - почти целогодишно покрито с лед и сняг, без инфраструктура, по-голямата част острова е стръмен и каменист планински ледников терен, а на малкото места, където може да поникне нещо, то се ограничава до мъх и трева.
Музеят е отворен само за южното лято и има персонал по около 6 месеца в годината. Тази година са пратени едва трима души, както и артист, който работи по свой собствен проект.
Във времето преди коронавируса на острова са спирали по 100 круизни кораба годишно и близо 10 000 души са посещавали музея. Сега са едва няколко стотици.
Тук не се скучае. Освен работата по музея, персоналът си готви и чисти всичко - магазин с готови храни няма. Вечер се разхождат, гледат филми и си говорят - на такова сурово място, далеч от цивилизацията, има какво да научиш от другите, дори на тема базово оцеляване, обяснява кураторът Джейн Пиърс, която наскоро се е върнала във Великобритания от острова.
Хората от музея трябва да се оправят с всяка ситуация на острова - да помпат гориво за резервоара за дизел, да се грижат за гробището, да съжителстват с колонии огромни тюлени, които имат малки и могат да са доста агресивни.
Тук има по принцип интернет, но от сателит, и е толкова бавен, че е цяло чудо да получиш снимка - евентуално имейл.
Което не е чак такава драма, особено ако си настроен да се "изключиш", което е чарът на остров в нищото до Антарктика.
Истински проблем обаче е храната, която персоналът трябва да си носи за цял сезон - в консерви, изсушена или замразена. Единственото спасение са круизните кораби - хората от музея се качват, за да разкажат за китолова по тези места, и така се възползват с удоволствие от възможността да хапнат свежи плодове на борда.
Музеят се намира в изоставено поселище, наречено Гритвикен. Името е скандинавско - норвежки китоловци започват да заселват острова в началото на миналия век заради богатите на улов води наоколо. Изградена е и фабрика за преработка на продуктите от улова.
За 60 години китоловците успяват да избият почти цялата популация китове наоколо - 175 000 животни.
Тъй като не остават достатъчно китове за ловене, те напускат острова и той придобива призрачен вид - с ръждясали лодки по брега, изоставени резервоари за гориво и разпадащи се постройки.
Къщата на мениджъра на китоловното предприятие обаче оцелява и именно там през 1992 г. е отворен музеят, който първоначално разказва тъжната история на острова и избитите китове.
Другото, което китоловците оставят след себе си, са колонии плъхове, дошли с корабите им. Те се хранят с яйцата и малките на гнездещите птици и пингвини и почти успяват да унищожат популациите на някои птици на острова.
Сега, казват хората от музея, природата се възстановява. Плъховете за изтребени, а ловът на китове и тюлени е силно ограничен. Броят им расте, връща се и огромното разнообразие от морски птици.
А музеят работи над онлайн версията си, за да може повече хора от цял свят да видят това уникално място.
