На летищния терминал може да се гледа като на свят, който разполага с всичко - храна, поток от пътници, новини, интриги и работа. Там се разминават различни хора - от министри и президенти до обикновени крадци и мошеници. Летището е място, където те се срещат, разговарят, пазаруват, но други го обитават за постоянно.
По време на пандемията на Международното летище "О'Хеър" в американския град Чикаго отсяда пътник, който решава, че един от терминалите ще е новият му дом.
36-годишният Атидижа Сингх от Калифорния е живеел на летището от 16 октомври миналата година до 19 януари тази година. Разчитал е на пасажерите да му купуват храна, спял е на терминала и е използвал тоалетните на летището за цели три месеца, преди охраната да го забележи.
Пътникопотокът на летище "О'Хеър" е много натоварен и Атидижа с лекота е успявал да се скрие между хората, обяснява полицията в Чикаго, които установили, че мъжът не пътува за никъде, когато му поискали личната карта и той показал документ на служител от United Airlines.
След като е арестуван, Атидижа е признал, че е живее на терминала и обяснил пребиваването си там със страх от заразяване от COVID-19. Проверка на изпразнените му банкови сметки обаче показала, че не само коронавирусът е причината да не живее в дома си.
Съдията от окръжния окръг в Чикаго Сузана Ортис е шокирана от историята, когато делото попада под нейната юрисдикция. "Ако ви разбирам правилно, твърдите, че неидентифициран и неоторизиран човек е живял в зоната за сигурност три месеца, без никой да му обърне внимание?", пита тя прокурорите.
Случаят на Атидижа Сингх обаче не е толкова рядък и изолиран, особено за историята на летищата в САЩ. Подобно на него, много преждевременно съкратени и останали без покрив над главата американци намират приют за няколко седмици, месеци, а понякога и години по терминалите.
На практика терминалът може да покрие базовите нужди на всеки човек. Има къде да се спи, повечето от тях разполагат с безплатни тоалетни, броят на пътници често е голям, така че винаги се намира някой, който да купи храна на временно пребиваващите, и стига пребиваващите на летището да не са агресивни, хората просто ще ги подминават.
От години големите летища в САЩ и Европа функционират като приюти за бездомни, макар и неофициално, като в Америка може да се посочи точната година, в която проблемът е започнал. През 1980 г. властите в страната гласуват съкращаване на федералния бюджет за социални помощи, което изправя хиляди американци пред невъзможността да плащат ипотеката и сметките си.
Тогава започват да се появяват и първите истории на хора, които са намерили подслон на летището.
През 1986 г. Chicago Tribune пише за 44-годишния Фред Дилснър, живеещ на летище "О'Хеър" в Чикаго от една година. Фред е бивш счетоводител, който прекарвал нощите си върху винилови столове, а дните си - като помага с тежкия багаж на пътниците срещу 25 цента.
"По-добре е от улицата", казва Дилснър между почивките за чаша кафе, но и добавя, че терминалът може да се превърне в капан, от който няма как да избягаш.
"Храната е толкова скъпа, че е непостижимо да ядеш по три пъти на ден. И въпреки че мястото е голямо, страхът, че ще бъдеш хванат, започва да играе със съзнанието ти и с времето те хваща параноя", споделя още той пред чикагския вестник.
Изданието съобщава, че летището е постоянно убежище за близо 50 безработни, а с падането на температурите през зимата, се очаква броят им да стигне 200. На гърба си те носят всичките си дрехи, косата им е сплъстена, а лицата - небръснати.
Някои от тях се оказали на летището, понеже компанията, в която работят, се разпаднала и са останали без работа и стабилни доходи. Други се развели с половинката си и след развода са останали без дом, а трети са имали сериозни проблеми със здравето и се наложило да похарчат всичките си спестявания за болници и лекари, докато накрая банката не ги оставила на улицата.
Проблемът се пренася днес покрай пандемията от COVID-19.
На международните летища в Лос Анджелис и Атланта се преместиха както безработни, така и хора с ментални проблеми останали без грижа покрай карантината в САЩ, което наложи спешна организация от страна на властите, за да им се намери подслон.
Сред живеещите на летището обаче не са само бездомници. Мехран Карими Насери, рекордьор по пребиваване на летището, останал на терминала цели 18 години, е закотвен по административна пречка. Неговата история вдъхновява филма с Том Ханкс "Терминалът".
Насери е ирански бежанец, който тръгва за Англия през Франция и Белгия, когато губи документите, удостоверяващи статута му на бежанец. Без тях той не може да се качи на самолета за Англия, нито да се върне във Франция и така прекарва 18 години на летище "Шарл дьо Гол". Напуска го чак през 2006 г. заради влошеното му здраве, което изисквало хоспитализация.
Друг от дългосрочните жители на летищата е и Едуард Сноудън, издирван от американското правосъдие за публикуване на държавна, конфиденциална информация. През 2013 г. той прекарва един месец на руско летище, преди да получи убежище от държавата, в която се укрива до днес.
Пренеслите се да живеят на летището трудно могат да бъдат поставени в една категория. Сред тях има бездомни, хора с психични проблеми и жертви на политическата и административна система. И ако има едно нещо, което да ги обединява, то това е липсата на късмет в труден момент.
