Нали ги знаете децата какви са хумористи и същевременно проницателни представители на реализма и натуралзима - едни същи малки Теодор Драйзеровци и Хенрик Ибсеновци.
Заради неосъзнатостта, присъща на възрастта им, единствено те не подлежат на цензура и могат да си констатират на глас как те виждат през детските си очички без филтър: че си смешен, стар, дебел, или... джудже на дядо Коледа.
Както е в моя случай всеки път, като ходя да взимам сина на една приятелка в Дания от детската. Тогава дечурлигата изоставят заниманията си на двора и се втурват към оградата, за да ме зърнат през процепите.
Викат: "Лелята-елф е дошла за Кристиян", махат ми с ръчички в ръкавички и ми се усмихват с два реда млечни зъби.
Подмазват ми се, за да им донеса повече подаръци. Защото, нали, освен леля на Кристиян, съм и приказно същество, което може разни вълшебства...
Ах, как само ми се иска наистина да беше така! Но, уви, извън фантасмагоричните детски представи, в които някой, който е нисък, с щръкнали уши и зелено палто, е или Бейби Йода, или помагач на Дядо Коледа, аз съм само един малък човек с големи проблеми.
Аз съм Гъливер в страната на великаните. Аз съм Малечка-Палечка, но без жабока-годеник. Аз съм Малкия Мук, но без бързоходките патъци и магическата тояжка. Аз съм автомобилче от шоколадово яйце насред болидите на "Монца". Аз съм...
Но стига с (уж) остроумните художествени аналогии. Нека по-добре ви разкажа как един човек с ръст, по-нисък от средния, съществува в свят, пригоден за "порасналите".
В хранителния магазин
Така, както в детството ми копчето за 8-ия етаж в асансьора беше Голготата на всеки първокласник от нашия блок, така супермаркетите са вечната Голгота на малкия човек.
Не знам дали не става въпрос за някаква подмолна корпоративна конспирация, но голяма част от нещата, които искам да си напазарувам, сякаш нарочно се озовават на най-горните, недостижими рафтове.
Обикновено се подготвям за този момент като от сектора със зеленчуци се запасявам с някоя дълга (и права!) краставица или пък от този за домакински потреби взимам руло фолио или, за да се подсигуря по-добре, моп с разтегаема дръжка.
Всичките тези предмети са великолепни помощни средства при пазаруването в супера. Разбира се, за да ми е гадно, желаните продукти обикновено са в буркани и стъклени бутилки, което многократно усложнява задачата по достигането им.
Обаче аз съм си отработила някои техники, гледайки "Мисията: Невъзможна" и "Сам вкъщи", които ми помагат да ги свалям от първи опит и да ги улавям във въздуха, преди да се разпльокат на пода под формата на кървава баня от лютеница. Сигурно ще кажете: Е, защо не помолиш някой да ти помогне?
Е, как, молила съм - но само ако краставицата не е била с подходящия размер.
В магазина за дрехи
Нищо от това, което е в сектора за възрастни, не ми стои като хората. Ако ще тръгна да го преправям това сако, ще ми излезе... момент да сметна... два пъти по-скъпо, отколкото струва.
Преминавам в сектора за детско облекло. Правя се все едно пазарувам за някоя "малка принцеса", понеже леко ме е срам. Ама като виждам колко много филипинки пробват дънки и якета за 12-годишни, ми става по-леко на душата и се отпускам.
Сега, проблемът с момичешката мода обаче е в това, че е прекалено розова на моменти, с преобладаващи мотиви с еднорози, крокодили и Били Айлиш, и човек трудно може да си намери подходящо облекло за бизнес среща например.
При обувките същата работа. Ето ви пример от оня ден - купувам си маратонки в шикозния цвят "яйчена черупка", 34-и номер, и съм много доволна, понеже са ми излезли наполовина от цената за същите от женската колекция.
Разочарованието ме удря като парен чук на другия ден, когато ги обувам, за да ги разтъпча, обаче чак на автобусната спирка установявам, че всъщност са по забавно детски, колкото си искат. Не знам каква е тая шантава технология, но на дневна светлина маратонките си променят цвета на розов отпред и светлозелен на петите.
Тотално нешикозно! Кич, да си кажа направо! Бясна съм, защото вече не мога и да ги върна. Но се успокоявам с факта, че поне не са със светещи подметки.
На улицата
Да ме бъркат за дете в гръб съм свикнала. И даже е забавно. Веднъж например си седим с гаджето на пейка в парка и си пием бирички и изневиделица изскача една лелка и почва да го налага по главата с пазарска торба и да го гълчи как не го било срам да дава на дете да пие алкохол!
Заради късата ми коса пък много често ме бъркат с момче. Чакам си на кръстовище светофарът да светне зелено и когато това става, една грижовна ръка на възрастен ме побутва по рамото: "Хайде, младеж, минавай!"
Обичам момента, когато се обръщам и виждат лицето ми. А аз - тяхното смущение.
В бара/дискотеката
Приятелките ми ме питат защо не танцувам при положение, че са пуснали любимата ми песен. Въпреки че не са кьорави, някак все им убягва фактът, че когато всички са на крака, аз все едно съм седнала и не виждам нищо, освен потни гърбове.
Пултът на диджея само си го представям, а освен ако не размахам шапка на тояга (буквално), барманът изобщо няма да ме забележи и ще продължи да обслужва само тези, които не трябва да се набират на мускулите на ръцете, за да седнат на високите бар-столове.
На концерти без седящи места е още по-зле. Освен ако не предават случващото се на сцената на големи екрани, за мен е горе-долу все тая дали пее Ед Шийрън, или Николина Чакъдъкова.
В хотела
Имам чувството, че камериерките нарочно издебват кога ще се чекирам в хотела им, за да вдигнат душ-слушалката възможно най-високо. А закачалките в гардероба са достъпни само за испанския национален отбор по баскетбол!
И като стана дума за неудобства в жилищни пространства, да ви кажа една смешка. Когато преди няколко години си търсех на сляпо, разбирай само по обяви в интернет, временна квартира в Копенхаген, попаднах на добра оферта в свестен квартал.
89-годишен мъж отдаваше целия си апартамент за два месеца на много под пазарната цена, но при условие, че наемателят ще се грижи за стария му котарак, докато той е в Тайланд при 34-годишната си годеница. Ами идеално, помислих си аз, занятие точно по специалността ми - гледане на котки.
Пишеше ми още, че като пристигна, той вече ще е заминал, но ще намеря ключа там и там, както и списък с подробни инструкции за поддръжка на котарака-столетник, затиснати с магнитче на вратата на хладилника.
Понеже съдбата много често проявява извратено чувство за хумор, се озовах в апартамент на великан. Буквално. Съдейки по рамкираните снимки на собственика в компанията на "нормални" на ръст хора, човекът беше не по-малко от 2,10 м.
Всичките му мебели и кухненско оборудване бяха повдигнати на 20-сантиметрови дървени плоскости, а мивката и ваната в банята бяха монтирани много по-високо от стандарта. Изведнъж се озовах очи в очи с ужаса на гном, който иска да си изпържи яйце.
Добре че в килера намерих икейска стълба, тип табуретка, защото в противен случай щеше да се наложи да спя на котешкия диван и да си готвя в задния двор на лагерен огън.
В края на престоя ми в апартамента на гиганта котето почина (от старост, държа да отбележа), а аз направих бицепси от разнасяне на дървената табуретка.
Ами това е. Не се получи особено забавна, нито пък кой знае колко поучителна история - просто история, в която някои може и да се припознаят, но повечето изобщо. И по-добре за тях, разбира се.
И на раздяла един въпрос, но не като за "Стани богат": Знаете ли кой е измислил високите токчета?
Нито са древните персийци, нито пък обилно напудреният френски крал Луи XIV, както се твърди в Уикипедия, а някоя женичка като мен, на която ѝ е писнало да я целуват по челото.
