Лордовете анонсират, лакеите разиграват- тази бриджьорска пословица е идеалното описание на политическото поведение на Георги Първанов.
Президентът "от последния ред" успя да преобразува политическия дневен ред по свой образ и подобие.
С оставка, хвърлена в национален ефир - едноличен другарски съд по телевизора с внимателно аранжирана пледоария за чест, морал и достойнство, самопризнание за непредизвикани грешки и призив за "търсене на катарзис" след "внезапната" подкрепа за тригодишния заем на ГЕРБ.
Но колкото и рязко да изглежда поведението на Първанов, в него няма нищо импулсивно. Всеки, който е наблюдавал поведението на бившия президент, знае, че той е лишен от всякаква склонност (и способност) за импровизации пред публика. Нито ред, нито знак непремереност.
"Ами ако Ви приемат оставката?"
Оставката е лидерски инструмент, ритуал за утвърждаване на властта. Стъпката назад не е задължително отстъпление, дори напротив, тя е подготовка за скок.
Малко наивно е да се очаква, че партията, основана на рождения ден на лидера си, ще му изяде главата една година по-късно.
Самият Първанов нито веднъж не си позволи да обвини съпартийците си в предателство или преврат. Предателство нямаше, нито отклонение от партийната линия. Напротив, целият процес беше изгладен по конец - от изработването на пунктуалната и методична критика на АБВ срещу Горанов до гласуването в зала.
Неслучайно координацията на парламентарната група до последно се е водила в присъствието на дясната ръка на Първанов - Румен Петков.
"Някой ще каже, че сме постигнали голям успех"
Всъщност Първанов сам подсказа най-важната причина за позиционирането на АБВ по темата с дълга - Владислав Горанов получи (по трудния начин) право на достъп до огромен ресурс от пари, част от които ще бъдат употребени не за покриване на външни задължения, а за вътрешно ползване.
Точно тук е ключът: кой и как ще управлява остатъка, маскиран като тригодишен бюджетен дефицит.
Сделката на АБВ беше правото на участие в преразпределението. И не оставката, а подготовката за предоговаряне на партньорското споразумение от зала „Изток" ще бъде темата на предстоящото „инфарктно" заседание на АБВ.
"Нашата конструктивна позиция трябва да бъде отстоявана с пакет предложения, от които ние не бива да отстъпваме", каза Първанов.
По неговото обтекаемо описание - пакетът на АБВ ще постави искане за създаване на инвестиционен фонд за държавно стимулиране на бизнеса и създаване на нови работни места (за справка - точно с това оправдание бяха стартирани всички неслучили се мега-проекти от "Големия шлем").
Ето това беше цената на сценографията с "лошата комуникация" между главния мозък и пръстите на АБВ.
"Ние сме силно критични, но конструктивно критични"
Направи впечатление, че „контрата" на АБВ по дълга дойде след сериен откос "приятелски огън" по Ивайло Калфин от страна на ГЕРБ.
Символичната разделителна линия беше начертана с помощта на близкия до Борисов работодателски лидер Кирил Домусчиев, който в разгара на дебата за социалната реформа се подиграваше на "комсомолеца Калфин" и хвалеше "диалогичния Горанов".
Борисов отне дори един от най-ценните ПР-инструменти на социалния министър - обещанието за извънредните великденски добавки за пенсионерите.
Този път Първанов нанесе удар, и то по най-слабото звено - комуникационния дефицит на финансовия министър.
И си отмъсти, като подходи като лорд спрямо лакей.
През посредниците си в парламента издейства компромис от Горанов, когото оприличи на изпълнител на чужди заповеди със самочувствие без покритие, високомерния "кадър", който си позволявал да говори за себе си "в трето лице" (практика, която впрочем не е никак чужда на самия Георги Първанов).
Ключовият елемент в стратегията беше символичната "саможертва" на вицепремиера Ивайло Калфин, който този път игра лоялно спрямо кабинета и обяви, че дори е поставил въпроса за оставката си пред премиера Бойко Борисов поради неудобство от съпротивата на партийното ръководство.
Това, което стана пределно ясно, не беше намекът за оставката, а за получения вот на доверие - вътрешна (властова) и външна (имиджова) победа - ценна взятка от Борисов за най-важния управленски пост на АБВ.
"Нужен ли е Първанов? Нужни ли са останалите?"
Предсказанията за внезапно изтегляне на АБВ от правителството също нямат основание. Първанов даде всичко от себе си, за да акушира поредната невъобразима коалиция от неолиберали технократи, националпопулисти и бивши офицери от тежката соц-артилерия под мандата на ГЕРБ.
Само година по-рано нито една от четирите оси в координатната система на кабинета Борисов 2.0 нямаха никаква пресечна точка - нито по финансовата политика, нито по въпросите на сигурността, нито по руските енергийни проекти, нито по каквито и да било вторични идеологически признаци.
За няколко месеца обаче Георги Първанов направи невъзможното - нанесе фаталния удар по ръководството на Сергей Станишев, създаде собствена партия, която снабди с парламентарно представителство и с вицепремиер, и пое контрола върху социалния бюджет преди преформатирането на пенсионната система.
Аритметически, АБВ не бяха необходими в коалицията Реформатори-Патриоти-ГЕРБ, но въпреки това Борисов ги прибави.
Веднъж, за да обезсили потенциалните опити за изнудване от по-малките си партньори, като дебалансира тежестите им във властта, втори път - за да обезкърви противниковия лагер, като използва АБВ като алиби за левия електорат, но най-вече - заради принципа "Дръж приятелите си близо, а враговете си още по-близо".
Борисов няма нужда от АБВ във властта, но и никога няма да забрави на какво са способни противниците му в опозиция.
"След като имаме конкуренция, може да мислим и за консолидация"
Само че участието в кабинета на Борисов си има цена - обвинения в задкулисни договорки, в превръщане на партията в "украшение" на ревера на доскорошния противник, в одесняване и обезличаване на АБВ. Не само избирателите на БСП са недоволни от участието на Първанов във властта - според социологическите изследвания от декември, януари и февруари над 50% от собствените гласоподаватели на АБВ твърдят, че нямат доверие в правителството.
Ходът с отстъплението от партньорския ангажимент към ГЕРБ по ключовия дългов вот беше преди всичко знак към недоволния електорат. Беше и поредната висока топка към "Позитано" 20.
За едногодишното си съществуване АБВ поведе с три на нула на Столетницата: първо, показа, че може да печели избори, второ - че може да се пласира полезно във властта, дори когато се класира на последно място, и трето - че има собствена политическа физиономия, за разлика от кризата на идентичността на БСП.
Първанов обаче страда от смъртния грях на всеки социалист - предателството към Партията, която е права, когато съгреши дори (комплексът 4 февруари 1997 г.). Колкото и недоволни да са от упадъка на "Позитано" 20, симпатизантите на левицата са двойно по-разочаровани от изневярата на бившия си президент.
Истината е, че не разгромът, а разтварянето на левицата беше същинската цел на Георги Първанов през 2014 г. - той е идеологът на левицата-ветрило, която едновременно да покрива привидно несъвместими електорати - от умерени социалдемократи до чугунени комунисти, а когато дойде време за налагане на решения - да умее да се свива в единен юмрук. Юмрукът на Първанов.
За АБВ предстоящите местни избори ще бъдат сериозно изпитание - възможност за разширяване на властовия ресурс на местно ниво и задълбочаване на зависимостта на Партията-майка от дъщерната фракция на Първанов.
"В българската политика оставката я няма като факт"
Затова преждевременните изблици на радост от страна на политическите опоненти - партньори по неволя (Радан Кънев обяви, че му паднало голямо гайле от душата) ще се окажат неуместни.
Първанов просто влезе в любимата си лична легенда - тази за доблестния предводител, неразбран от собствените си рицари, онзи, който е вградил сянката си в политиката, но предпазливо пази дистанция от оперативната власт.
Онзи, който не се кандидатира за народен представител (и не повтори грешката на Петър Стоянов), защото му е под нивото. Онзи, който заведе Путин на пиано-бар, а не му подари овчарско кученце. Онзи, който раздава картите на масата на големите играчи.
