Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

"Обецата" Баракова

В известен смисъл Обецата Баракова е съвършеният парламентарист за нашите условия - плод на нещастна случайност, но със самочувствие на важен компонент в законодателната естетика и символ на новата българска държавност Снимка: Facebook
В известен смисъл Обецата Баракова е съвършеният парламентарист за нашите условия - плод на нещастна случайност, но със самочувствие на важен компонент в законодателната естетика и символ на новата българска държавност
"Обецата" Баракова Снимка: Facebook

Никога не сме разбирали напълно израза „обеца на ухото". Според тълковния речник би трябвало да е синоним на „поука", важен житейски извод, произлязъл след осъзнаване на грешка или неприятност. От друга страна обаче това е изящен накит, предпочитано украшение, което дори Библията насърчава да бъде слагано в празнични дни, стига да не води до блудни мисли. В българския исторически контекст обецата дори е властова инсигния, носена от владетелите и първенците. Ето откъде идва противоречието - как така нещо ще е едновременно назидателен урок, естетическо решение и управленски атрибут?

Всъщност съчетанието не е чак толкова невъзможно

В отвореното си писмо разтревоженото градско ръководство на ББЦ-Пловдив нарече непокорната депутатка Ана Баракова именно „обеца на ухото на младата ни партия", като визира главно негативната конотация; опитът им с нея бил „печален". Въпросната дама обаче е повече от това - тя е заслужено празнично украшение за 43-тото Народното събрание предвид системата на вот и характера на избирателите, но вече е концентрирала в себе си и идеята за самоцелна политическа мощ.

В известен смисъл Обецата Баракова е съвършеният парламентарист за нашите условия - плод на нещастна случайност, но със самочувствие на важен компонент в законодателната естетика и символ на новата българска държавност. Дълго бихме могли да се закачаме с нея и да иронизираме свещената простота на блясъка й, но политическият ни организъм отдавна е пробит от безброй подобни дрънкулки, много по-натруфени, кухи и нахални от треперушката Ана.

Цялата структура, излъчила злощастната й кандидатура, не е нищо друго освен един тенекиен пиърсинг на обществената ни лигавица - ненужен, неудобен, но привличащ внимание и изискващ специално третиране.

Единствено заради долнопробната хигиена, с която беше забит, разчитаме рано или късно тялото на демокрацията ни само да го изхвърли. Уви, твърде много празни дупки имаме по него, предвидени да бъдат запълнени с такива труфила, така че дори някое да отпадне, друго ще го замести незабавно.

Столетницата например отдавна е гигантски наниз

И тук дори нямаме предвид техния Любимец 15, който по силата на малоумното задраскване е в Европарламента, точно както и пловдивската бъдеща законотворка; благодарение на БСП ушите ни станаха деформирани като на туземец от назидателни управленски обеци. А като прибавим и мазничкия медальон Пеевски, който ДПС й преотстъпи временно да поноси, докато не й прекърши прешлените, естетиката на социалистите се диктува от същите критерии.

Между Баракова и Манолова разликата е само във времето, прекарано като ушен политически елемент. И все така избирателите им продължават да бъркат срама и красотата, докато съвсем не ни останат уши от тази партия.

Но и политическите й опоненти не са по-читави

Обеца на ухото в същия смисъл е и Лукарски, гиздавата ни реформаторска съпруга, която се опитахме да отстраним чрез фейсбук, но ще трябва явно да наблюдаваме още доста време как игриво потрепва на твърде видими позиции - за наше общо назидание, но и от хубост.

Победителите от ГЕРБ също не правят изключение. Техните позорни обеци са единствено източник на самочувствие и арогантност. Някои раздадоха, от други се отърваха (като онази декорация Даниел Георгиев, който, ако си беше траял, нищо чудно пак да бе попаднал в парламента). Лъчо Мозъка обаче пак е тук с поизлъскан блясък, а Цветанов - властелинът на разтеглените уши (тук метафората стана чак многопластова) отново гордо краси фасадата на политическия субект и нищо не е в състояние да убеди примата на организацията, че срамът не е необходимо да се носи като властови символ, още по-малко пък безсрамието.

Но нима самият Борисов не притежава всички характеристики на поучителна политическа халка на ухото ни?

Общественият живот не може без висулки и дрънкулки, това е ясно. Винаги ще има Бараковки и само престоят им във властта ще определи колко големи и тежки ще станат и доколко ушите ни ще изтръпнат от тях. Очевидно е, че дори на мисловно ниво не можем да правим разлика между поуката, украсата и управленската мощ; следователно още дълго ще сме обречени онова, което ни виси за назидание, да е същото, с което се кичим празнично и с гордост. А що се отнася до случая с Ана Баракова - спокойно, поне тази обеца прави впечатление на лека.





 

Най-четените